Когато се родим, грижите за нас все ги поема някой – обличат ни, хранят ни, казват ни какво може и какво не може – като цяло просто ни обгрижват. Искам да кажа, че докато сме бебета, ние зависим от някого.
Когато пораснем малко, полека-полека започваме да ставаме самостоятелни и да носим отговорност за действията си, да понасяме последствията от стореното.
Когато вече станем пълнолетни, ние сме напълно самостоятелни и трябва да се гледаме сами, а подлежим и на наказателна отговорност, ако нарушим закона. Разликата тук е, че в предните два периода все мама ще ни помогне с нещо, все ще има някоя баба да сготви вкусна гозба, все някой дядо ''ще ни се върже на акъла", защото сме му слабост, и ще направи някоя беличка с нас, а после ще ни покрие пред баба, която ще чака с точилката, с тигана или с възможно най-лошото – чехъла (от него няма измъкване).
Знаете ли кое е различното тук? Различното е, че вече е свършило детството ни и е време да стъпим в света на възрастните, за който толкова много си мислим, докато сме малки, и за който все сме се разбързали.
И аз не знам защо ние – децата, все бързаме за този свят, но знаете – кой каквото си няма, все него иска. Според мен не трябва да гледаме това, което другите имат, и да им завиждаме, а да сме щастливи и благодарни на своето.
Когато приключат детските ни години и поживеем малко в света на възрастните, ще се сетим за времето, когато големите хора са ни казвали: „Дете, не бързай да порастваш!“ и... „Е-е-х, де да бях и аз дете като теб...!“. А в този момент в детската ни мъничка главичка се е прокраднала мисълта, че на големите хора им е много лесно: те само на една работа ходят, а после се прибират и гледат скучното за всеки малчуган филмче – НОВИНИТЕ.
А ние? През погледа на детските очи нашите задължения изглеждат почти непреодолима височина, а екипировката – толкова малко. Например, ако сме дете на училищна възраст, трябва да ставаме рано сутрин, да се оправим набързо, защото винаги сме се успали, а Гошко – комшийчето, вече е отдолу и ни чака да се водим до училище. Стигаме до сградата – височината (в случая училището), и тъкмо разказваме на съучениците си какво е станало вчера, коя нова игра имаме или на кого родителите са му взели телефона, защото са го хванали да играе до посред нощ, и... зад ъгъла се задава господинът или госпожата, с тестовете… И знаем, че е мислил (мислила) цяла нощ кого ще изпита, тогава се наговаряме кой на кого ще помага и се молим да не си изберат нашия номер. А в нашето поколение положението е малко по-различно – наговаряме се кой на кого ще подсказва, но се молим не на боговете, а на върховното божество – ШКОЛО!!! И по-точно, се надяваме случайният принцип на Школо да пропусне нашия номер.
Сега, извън хумора, с който си служех досега, ми става тъжно. Защо?...Защото през почти цялото време аз писах за детството на родителите ни и на много малка част от нас – сега подрастващото поколение. Тъжно е, че сега децата нямат детство, а имат един телефон и една малко лишена от приключения душа.
Душа, която никога няма да усети чувството на децата, събрали се от махалата, които отиват на реката, която пък от своя страна никога няма да види, че вече ти се подават пръстите от обувките, защото си ги скъсал от игра.
Душа, която никога няма да усети щастливия глад.
Какво е щастлив глад ли? Ами това е чувството, когато вече си толкова гладен, че ти е лошо, но не сваляш усмивката от лицето си и продължаваш, и продължаваш да играеш, а когато се прибереш – бабината манджа ухае още от портата, а бабината питка се топи в устата. Ядеш, ядеш до насита, а после усещаш и умората, но си щастлив.
А сега... Сега децата се радват на маркови дрехи и обувки. Подчинени са на телефоните и на виртуалния свят, а истинският живот им се изплъзва от ръцете и после се превръщат в сърдити възрастни, които са толкова погълнати от ежедневието. Сякаш няма нищо, ама нищичко на света, което може да ги зарадва истински.
Не казвам, че всеки трябва да си изхвърли телефона, а напротив, нека го ползва. Но трябва да ползва и своя разум. Телефонът е гениално изобретение, което според мен трябва да служи на нас, а не ние да се превръщаме в негови пленници. Ако всеки свали телефона от лицето си и се огледа наоколо, може би ще разбере, че има и други хора, с които да сподели общи интереси, с които да общува лице в лице.
Ако пък съвсем се осъзнае, ще се докопа до друг свят – уникален, разнообразен и неповторимо жив. Този свят е единственият, който можем да държим в ръцете си, да усещаме как всички емоции се стичат по вените ни. Светът, в който след всяка прочетена дума тръпнем в очакване за следващата. Този свят е на книгата – третото най-голямо богатство, което човек може да притежава, след здравето и семейството.
Надявам се всеки да ме е разбрал. В крайна сметка истината е и най-големият учител, и най-чистото и хубаво огледало.
Нека всеки се опита да си постави важни цели в живота, големи мечти… и искрено пожелавам на нас, децата, да ценим и малкото, което имаме, защото друг може би мечтае за него.
Ана Мария Петрова, 7.а клас
