• Място на свободен дух и модерни решения

Търсене

Зарежда се...

BG Web Counters


Tyxo.bg counter

Посещения през предишния месец

„Духом голи“ ли са днешните български ученици

Публикувано от Н. Генкова 07 юни 2016


Стихотворението на Валери Петров „Японският филм“ беше повод да се зададе този въпрос на учениците от 8. клас. Ето откъси от есеистичните разсъждения на някои от тях.








В стихотворението „Японският филм“ Валери Петров нарича публиката духом гола. С това той показва, че хората не разбират филма. Те се смеят на човешкото страдание и по този начин показват глупостта си. В днешно време повечето български ученици се държат по същия начин. Те не оценяват каквото и да било и се държат арогантно. Всичко това идва от възпитанието на човека.
Лора Иванова, 8.а


Повечето ученици в днешно време не се интересуват от изкуството, а са погълнати от технологиите. Ако те бяха на мястото на зрителите, които гледат японския филм, щяха да се държат по същия начин, както зрителите от стихотворението. Много малко ученици биха разбрали този филм, а други може би ще го разберат, но след много години. Всички ученици са различни и не може да се каже, че всички са „духом голи“.
Мария Ибова, 8.а



„Духом голи“ е метафора. Текстът на Валери Петров показва, че има духом голи хора, които се подиграват на филма, който дори не разбират. В днешно време повечето ученици са духом голи, защото се подиграват на почти всичко в живота, без да го разбират.
Патрисио Петков, 8.б


Според мен доста ученици, но и възрастни в България, са духом голи. Всеки завижда на всеки и иска да му е зле. Както се казва, „На мен може да не ми е добре, ама на теб да ти е още по-зле“ – това в нашата родина е като мото на повечето сънародници.
Кристиян Николов, 8.а


Дали са „духом голи“ днешните български ученици? Този въпрос съм си го задавал и аз, както и със сигурност много учители. Според мен не се срещат често „духом голи“ ученици. Всеки, колкото да е голям, страшен, силен, да се прави на безчувствен, има една скрита душа и чувство за съжаление, което в един момент идва наяве. Обаче има и малки изключения, които според мен са наистина „духом голи“. Не е нужно да е българин, германец и др. – всички са еднакви. Духом голи са тези, които наистина не ги интересува нищо или са безчувствени, или идват на училище, за да скучаят, да дразнят другите и да се подиграват с учителите. С такива хора не се прави истинско приятелство.
Петър Маринов, 8.а


Моите наблюдения са, че в днешно време учениците, подобно на публиката в залата, вместо да помагат на връстниците си и да бъдат дружелюбни, гледат само и единствено себе си и не се интересуват от околните, освен ако самите те не се нуждаят от помощ. (…) Накрая ще се окаже, че по улиците се разхождат само едни тела с красиви обвивки, но празни отвътре.
Цветелина Желязкова, 8.а


Това е грозното на днешното поколение, че не си помагаме взаимно. Всеки гледа само себе си и рядко е готов да направи нещо, с което да помогне на свой приятел, близък или непознат. Започват да стават човеци, когато на тях им се случи нещо и имат нужда от помощта на друг човек. Трудно им е да проявят състрадание…
Цветина Попска, 8.а


Например, всички се смеят, когато някой падне, вместо да му помогнат или да го попитат дали е добре. (…) Но въпреки това има и български ученици, които не са „духом голи“, разбират смисъла на изкуството. Те помагат на другите и уважават всички около тях. Не се подиграват, не се присмиват. Въпреки невъзпитаните ученици, според мен преобладават учениците, които не са „духом голи“, и те променят другите към по-добро.
Стефан Банчев, 8.а


Днес учителите се опитват да „събудят“ и останалата част от българските ученици, но щом те самите не искат, няма как друг да го направи. Те ще си останат „духом голи“, неграмотни и необразовани. Все пак аз вярвам в надеждата и мисля, че някой ден, рано или късно, тези хора ще осъзнаят колко много са изгубили от това, че не са учили преди време, ще вземат правилното решение, ще се образоват и така България ще стане една по-интелигентна държава, пълна с будни млади хора.
Бетина Николова, 8.а


Може би има хора, които са духом голи, но винаги ще има такива, които ще разберат болката на другия човек.
Радостина Цанкова, 8.б


Като заключение ще кажа, че българските деца са „духом голи“ поради обстановката около тях. Те се влияят от чуждото мнение и пречат емоционално на по-интелигентите деца.
Бранимир Бочев, 8.а


Така е и с днешните деца, те се разсмиват и на най-сериозните неща, например, някой се блъсне в предмет или някое дете си е счупило ръката, или нещо подобно.
Иван Хасъмски, 8.б


Ясно е, че не всички ученици харесват филми, подобни на този, но поне ако са добре възпитани, ще мълчат и няма да се смеят. (…) Учениците в днешно време също имат някакъв шанс да се поправят. Те могат да бъдат по-съобразителни и по-мили, стига да поискат. Някои от тях не получават достатъчно внимание и затова започват да се държат подигравателно.
Десислава Доневска, 8.б


Но учениците не са „духом голи“ само по темата образование и наука. Те не проявяват мисъл и в много други, напълно различни теми извън училището. Например, те не се отнасят сериозно към темата за своето бъдеще. Не проявяват интерес към него или си мислят, че занапред в живота всичко ще си остане така лесно и ще могат да се справят, както в настоящето. Според мен това е водещ проблем на новото поколение в България. Но ако тези български ученици започнат да полагат повече усилия и бъдат по-упорити и по-сериозни към това, което им се дава като задача, ще разберат смисъла във всичко и няма да бъдат като тези „духом голи“, глуповати хора, споменати в стихотворението на Валери Петров.
Анабел Кючукова, 8.а


Ще бъде жалко да се твърди, че всички български ученици, без изключение, са духом голи.
Гергана Райковска, 8.а



| edit post

ИД Електронни медии

Какво знаехте за България, преди да пристигнете?
Лаура: Бях чувала за Черно море.
Дилара: Че времето обикновено е хубаво.
Мартин Кайзер: Знаех много малко – за Черно море, за Балкана и че е имало римски селища.

Кое до момента ви направи най-голямо впечатление?
Лаура: Най-голямо впечатление ми направи планинската природа.
Дилара: Впечатлих се много от приятелски настроените хора и от готовността им да помагат.
Мартин Кайзер: Най-силно се впечатлих от прекрасната природа, гостоприемните хора, богатата и разнообразна храна и това, че тук яденето е като празник.

Ако ваш приятел тръгне към Троян, какво бихте го посъветвали?
Лаура: Непременно да направи поход в планината като нашия днес.
Дилара: Задължително да посети художественото училище (НГПИ „Проф. Венко Колев” – бел. ред.), където ще има възможност да види как се изработват керамични изделия и даже сам да си направи такова. Да си вземе слънцезащитен крем.
Мартин Кайзер: Ще го посъветвам да си вземе туристически обувки, за да направи поход в планината. Също - да отдели повече от една седмица, защото си заслужава да се видят много неща.

Какви прилики и разлики откривате между българските и немските ученици?
Лаура: При нас се учи и след обед. Видяхме някои български ученици да закъсняват за час и да вадят мобилните си телефони по време на занятие, което в Германия се наказва.
Дилара: В България не е толкова строга атмосферата, като при нас.
Мартин Кайзер: Макар че идваме от различни култури, учениците си приличат – по  любопитството и по непрекъснатото бърборене. За краткото време, в което съм тук, не съм открил съществени разлики. Силно съм впечатлен, че във вашето училище има топло отношение между учители и ученици.

Какво ще си отнесете за спомен от България?
Лаура: Керамика и бутилка вино за подарък, защото научих, че българските вина са хубави. Искам да опитам и български шоколад.
Дилара: Искам да почерпя приятелите си в Германия с български сладкиши и да им подаря гривни. Купих си също едно наргиле.
Мартин Кайзер: Задължително ще взема бутилка ракия и много страхотни спомени. Освен това, обмислям пътуване до България и поход в планината с приятели догодина.

Какво успяхте да опитате и намирате ли тукашната храна за много различна?
Лаура: Всичко, което опитах, ми хареса, но ми направи впечатление, че тук хората се хранят много бавно.
Дилара: Аз съм от турски произход, вкъщи се готви турска кухня и ми направи впечатление, че има много общи неща.
Мартин Кайзер: Аз вече споделих - тук яденето е като ритуал. Продължително е. Различна е и културата на пиене, задължително със салати.

Какво научихте за България след престоя си тук?
Лаура: Вече знам много повече - от различните посещения и от разказите на семейството, в което съм отседнала. Научих за вашата история и култура и че сте източноправославни християни.
Дилара: Най-много се впечатлих от природата, затова и най-много неща разбрах за нея. Когато се качиш нависоко в планината, виждаш невероятни гледки.
Мартин Кайзер: Разбрах, че българският народ е гостоприемен, отворен към другите, с чудесни обичаи и интересна история. Въпреки стотиците години, прекарани в робство, вие сте успели да се съхраните. Голямо впечатление ми направи, че държите на занаятите си, които се практикуват от млади хора. Като учител по природни науки ми беше интересно да разбера, че имате вековни широколистни гори.

Научихте ли някои български думи?
Лаура: Научих „обичам те” и „ям”.
Дилара: И аз мога да казвам „ям”, както и „здравей”.
Мартин Кайзер: Научих да казвам „добър ден”, „благодаря” и „шопска салата”.

Интервю на Румен Илиев, 8.а клас

| edit post
Публикувано от Н. Генкова 02 юни 2016
| edit post


Добър вечер, г-жо Директор,
Скъпи учители и съученици,
Уважаеми гости!

Винаги ми е било трудно да записвам предварително нещо, което трябва да изразя  на белова, защото, когато моментът на писане или говорене настъпи, винаги правя промени. Тъй като тази вечер обаче не е препоръчително да импровизираме, дълго мислих каква да бъде моята реч и винаги в съзнанието ми изникваше едно и също.
Малко преди финала на тази последна за нас учебна година моята любима учителка зададе на класа ми следния въпрос: „Ако на сбогуване подаря на всекиго по една кибритена клечка, ще разберете ли какво е посланието ми към вас?”. Всички се умълчахме, замислени. Аз погледнах назад.

Ученичка съм в СОУ „Свети Климент Охридски” от първи клас. През годините имах възможността да сменя училището и почти го направих след седми клас. Днес обаче се радвам за уточнението „почти” и за факта, че стоя именно пред вас, защото съзнавам, че другаде едва ли бих получила повече познания, по който и да било учебен предмет. Тук обаче получих нещо много по-важно.

В моето училище аз танцувах и научих, че сцената не поглъща своите артисти, напротив, тя ги изгражда като такива. Сцената на живота също очаква да бъде завладяна от нас, скъпи съученици, нега го направим смело и красиво!

В моето училище аз експериментирах и със себе си, и с химичните елементи и научих, че не е страшно да опиташ, да рискуваш. Докосвайки се до непознатото, ние променяме себе си, нека не спираме да разширяваме своите хоризонти с всеки изминал ден!

В моето училище аз се научих да изразявам себе си пред публика, да работя в екип, да бъда отговорна, да намирам по нещо от себе си у всекиго от вас. Стоейки на прага на зрелостта, аз ясно съзнавам, че тези придобити качества са много по-важни от всяко парченце академично знание. Стоейки на същия този праг, аз вече знам за какво са кибритените клечки. Моята е пламнала още тук, в любимото училище, и пламъка й ще пазя ревностно по ветровитите магистрали и пътечки на живота.

За всичкото внимание и всеотдайност благодаря на вас, скъпи учители! Продължавайте все така ласкаво и неуморно да превръщате в личност всяко едно малко човече. За това, че заедно сме радвали и ядосвали своите търпеливи класни ръководители, че сме се карали и подкрепяли, че сме се обичали и мразели, но винаги взаимно сме разпалвали своя пламък, благодаря на вас, прекрасни мои съученици! Никога не позволявайте на някого да угаси този пламък в сърцата ви. Следвайте мечтите си, колкото и да са недостижими, все пак от низините всеки връх изглежда твърде висок, но ние добре знаем какво е да си на 2925 м надм. вис. Струва си усилията, нали?

На Вас, г-жо Директор, благодаря за многото житейски уроци, които получих по време на дългогодишната ни работа заедно, вярвам, че те винаги ще ми служат!

Да бъда първенец на Випуск 30, за мен е не само гордост, но и отговорност и принадлежност. Принадлежност, поради която винаги ще прекрачвам прага на СОУ „Свети Климент Охридски” с усещането, че се прибирам у дома.

Благодаря ви за всичко през тези 12 незабравими години!

Приятна вечер!

| edit post

Абитуриенти

Публикувано от Н. Генкова 27 май 2016



Випуск 2016

Випуск 2015

Випуск 2012

Випуск 2011

Випуск 2010

Випуск 2009

Випуск 2008

Випуск 2005






Думи към зрелостниците от випуск ’94 от Маринелия Христова, класен ръководител и преподавател по български език и литература:

„Какво да ви пожелая на раздяла? Животът, както казват, е труден. За да ви се струва поносим, трябва да привикнете към две неща: към раните, които ще ви нанася времето, и към несправедливостите, които ще ви причиняват хората. Ако ви улучи ударът на съдбата, постъпете като топката: колкото по-силно я ударят, толкова по-високо излита. Знайте, че в училището на живота няма ваканция. Неуспяващите не ги оставят да повтарят. На най-важните житейски кръстопътища няма никакви пътни знаци. От живота се наслаждавайте като от първокласно вино, глътка по глътка, на почивки. И най-хубавото вино губи своята прелест, когато го пием като вода. И работете! Работата, която вършим с желание, лекува болката. Най-страшното нещо на света е скуката. Безделието е като ръждата, която разяжда човека по-бързо, отколкото умората от работата. Бъдете верни на собственото си Аз. Не позволявайте да ви унижават, да ви обезличават. Бъдете българи и създайте тук, в България, рая, за който мечтаете. И опазете душите си! На добър час!”




Из характеристиката на 12. А, випуск ’01 от Нели Генкова, класен ръководител и преподавател по български език и литература:

„Родата ни цяла сега нази гледа,
изпитът пред нас е – тя ще ни съзре,
ако се издъним. Да учим - по-добре!
Няма веч майтапене, има подготовка!
Всеки урок меч е, всеки курс – винтовка,
всеки ден – спечелен, всяка душа – плам.
Сборници и книги изчезнаха там.
Героите наши, като скали твърди,
конспектите срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че завършват веч.
И днес „Климент Охридски”, щом повод настава,
спомня тоз клас бурен, шуми и предава
славата му дивна, както до сега,
от клюка на клюка, със смях и тъга.”



Думи към зрелостниците от 12. А, випуск ’05, от Анна Владова, класен ръководител и преподавател по български език и литература:

Вашата необичайност и нестандартност ми служеше за пътеводител. Буйни и непокорни, вие никога не търсехте лесни течения или попътен вятър. Съмнението във всичко и всички беше за вас пътеводна светлина. Чувството ви за волност детронираше авторитети, не скланяхте глава пред кумири. С мене често кръстосвахте саби, но и тия мисловни битки даваха нова посока на нашето пътешествие. Приливно-отливни в своята действеност, вие бяхте променливи, но непроменяеми. Нашите пътешествия ще хванат различни пътеки. Благодаря ви за миговете на необичайност, изживени заедно!”




| edit post
Публикувано от Н. Генкова 13 май 2016
| edit post
Публикувано от Н. Генкова
| edit post

"Моята среща с българското" (Есе)

Публикувано от Н. Генкова 25 март 2016


Дълго време, след като написах цялото си есе, гледах в точка към висящия увод. Не обичам клишираните и неискрени мисли. Как да започна, кажи ми, читателю? С това, че съм горда българка ли? Та нали самата аз започнах да оценявам България дълбоко и истински едва когато спортът ме отдели от нея и днес, когато откровено застанах пред белия лист, се замислих… Дано всички поне веднъж се замислят. Нека се замислим  в хвърчащия поток на ежедневието. Да се научим не да се носим като обрулен лист без воля, а да се съпротивляваме на инертността и да черпим сили от България, пък нека се наричаме  „граждани на света”.  

Очаквах с нетърпение почивния ден в програмата си за подготовка, докато съм  на райското кътче, наречено от мои връстници „втория ти дом” - Белмекен. Истина е, че почти две години от съзнателния си живот прекарах именно на това място, далеч от хорската суета, еднообразното и деградиращото, което се състои  от мисленето за материални нужди от типа „Къде ще се напием петък вечер?”. Не съжалявам за това, което ми е отнел спортът, защото това е моят избор. Единствено мога да бъда благодарна, че изгради една личност, която е боец. Биатлонът е усилия, концентрация, попаденията и пропуските, битката със самия себе си, многобройни публики, единоборства, сняг и зима. Ледът, снегът и студът са част от ежедневието. Тази непрекъсната борба с живота за постигане на целите ни е цената, която ние  плащаме - цената на успеха. Но успехът е нож с две остриета – стремежът към нови върхови ни дава надежди за бъдещето, но трудът невинаги бива възнаграден. Тогава се замисляме носи ли ни  успехът щастие, или по-скоро пренебрегваме щастието си заради него.         

Това е последният ми лагер на Белмекен с националния отбор и като започнах да връщам лентата назад, изпитах смесени чувства. Всичкият опит за двете години, прекарани в лишения, хората, които срещнах тук, за мен са достатъчна причина да бъда горда, че съм родена в България. Когато чух темата на есето, първото име, изникнало в главата ми, бе на един наш съгражданин, мой съотборник и най-вече пример за подражание – троянеца Владимир Илиев. Искам да посветя есето си точно на него не само защото е спортист, а и защото притежава качества на един достоен и истински човек, а в днешно време такива са изчезващи „видове”. Познавам Владо, откакто тренирам. За съжаление, както всички професионални спортисти, той се прибира рядко в Троян. Но след края на зимния сезон троянецът винаги идва в местния ни клуб, за да види нашия треньор и да си поговори с нас. Това, което винаги ни повтаря, е освен към спорта да се отнасяме отговорно и сериозно към учението, защото успелият спортист е винаги умният. А и спортът е до време.  Владо е изключително земен и скромен. Той е единственият от тримата троянци в националния отбор, който продължи да се състезава за клуба, където е направил първите си стъпки в биатлона – „Аякс” Троян. Прекрасно е, че все още има хора, които не търсят само изгодата и паричната печалба.

 Всеки човек се въодушевява, когато види известна личност, и се опитва да се докосне до нея  – било то световен или олипийски шампион, музикант или учен. От личен опит мога да кажа, че да се докоснеш до такава личност е прекрасно, да ти говори на български – безценно! Лятото на 2015 г. Владимир Илиев ни показа изключителната си класа. Той спечели златния медал в мъжкия спринт на световното първенство по летен биатлон, което се проведе в Румъния. Българският биатлонист направи само един пропуск в двете си стрелби, като изпревари с 26 секунди представителя на Украйна Артьом Прима, който беше безгрешен на стрелбището. Това, което е тъжно и ме накара да се срамувам от българския манталитет, се случи по време на награждаването. Другият ни български биатлонист, Красимир Анев, който се подготвя отделно от отбора на мъжете, с личен треньор, бе на крачка от бронзовия медал, но за съжаление остана 5-ти. По време на цветната церемония той подмина съотборника си Владимир и не го поздрави. Не знам какви са взаимоотношенията между тях, но знам каква е границата между личното и професионалното и мисля, че Анев я прекрачи. Световното беше излъчено по много телевизии и е  жалко, че тази проява на българското стана достояние на целия свят. Може би това е причината много нации да гледат с пренебрежение към нас, защото една държава е не просто определена територия, а гражданите на тази страна – достойни за уважение или не. Днес на европейското първенство, което се проведе в Тюмен (Русия), Владимир Илиев отново изпълни сърцето ми с гордост и радост. Все чувства, без които не можем да живеем и са част от пъстрата палитра емоции, каращи ни да се осъзнаваме цели и щастливи. Троянецът успя да победи руснакът Антон Бабиков във финалния спринт, въпреки многобройната подкрепа от страна на домакините. Ожесточената, но спечелена битка донесе бронза на нашето момче. В случаи като този не са толкова важни медалите, по-важно е достойнството, с което не се предаваш. Гордея се с духа на Владо. Никога не е било лесно, няма да бъде и занапред – малка и бедна държава да участва и печели редом с големите.

Това, което аз съм научила от Павлина Филипова, треньорката на нашия  младежки отбор и  шампион от златните години на българския биатлон, е да уважаваме първо себе си. Уважението към другите тръгва от уважението към себе си – трябва да имаш позитивно и градивно отношение към себе си, да знаеш кое е добре за теб и да държиш на него, без да се стига до инат или пък до силно себелюбие. Националната ни гордост, не задължителна, но осъзнато търсена, за да ни държи изправени и достойни хора, е едно от нещата, които непременно трябва да имаме.

Смело мога да кажа, че всеки ден се срещам с българското, когато погледна към приятелката в огледалото – позната и непозната, която носи името Победа. Когато не я виждам в огледалото, сме едно завършено цяло – образ и същност. Българският ми корен е здрав и силен. Моят прадядо, Тодор Комитата, опълченецът на Шипка, ме кара да се гордея с историята си и ми дава сили, защото ми показва чий пример  да следвам. Добре е да си напомняме и това, че ние също пишем история, която някой ден наследниците ни ще четат…

Трябва да си с един спортист и в добро, и в лошо, защото всеки се старае, всеки тренира. Както гласи и олимпийският принцип: “Най-важното нещо в живота е не триумфът, а битката; важното е не да си победил, а да си се борил добре”. Признание за мен  и моя труд е вярата и подкрепата на треньорите. В мое лице биатлонът губи един млад кадър. Вярвам и искрено се надявам да има нови попълнения, които да бъдат много по-упорити от мен, защото аз съм целеустремена към друг висок връх – медицината. Надявам се, че неуморният труд, на който ме е научил спортът, ще ми бъде полезен в тази сфера.

НИЕ сме България - с героичното минало, с неспокойното настояще и надявам се, с достойно бъдеще. Ние и България сме едно – цветен калейдоскоп: героично червено, планинско зелено, мечтано бяло. Ако всеки от нас полага толкова усилия, толкова труд, ако живее и се бори с достойнство, ако прогледне и види българското в талантливите и всеотдайни сънародници, може би ще тръгнем напред. Само ние можем да оправим смачканото си достойнство, въпреки политиците, които по цял свят са едни и същи. Да живее България!


Виктория Комитова
 28 февруари 2016 г.


| edit post

Симона Стефанова, 9.а клас

Публикувано от Н. Генкова 08 март 2016




Нещо, което научи за себе си?
Как да мисля бързо и да отстоявам твърдо позицията си.

Нещо, което научи за връстниците си?
Убедих се, че са много заинтересовани, забавни и готини хора.

Нещо, което те разсмя?
Не се сещам за конкретно нещо, но всичките ми дни бяха изпълнени със смях.

Нещо, над което се замисли?
Осъзнах, че едни от най-хубавите неща са да се запознаваш с хора и да научаваш нови неща.

Нещо, което си обеща?
Да ставам все по-добър дебатьор.

| edit post

Стефани Лалева, 9.а клас

Публикувано от Н. Генкова



Нещо, което научи за себе си?
Че се притеснявам да говоря открито.

Нещо, което научи за връстниците си?
Че те се притесняват не по-малко от мен, но успяват да го скрият.

Нещо, което те разсмя?
Не съм сваляла усмивката си по време на този форум, винаги имаше някой, който ще те разсмее и ще те накара да се чувстваш добре.

Нещо, над което се замисли?
Дали ще успея занапред в дебатите.

Нещо, което си обеща?
Че на следващия форум ще дам повече от себе си и ще загърбя притеснението.

| edit post
Можете да изпратите съобщение до сайта на адрес
svetikliment.sipa<а-маймунско>blogger.com

Учебни ресурси в електронен вид

Националният образователен портал предоставя достъп до учебни ресурси в електронен вид. Той е част от така нареченото Е-обучение.
ТУК можете да намерите всички курсове, които предлага този БЕЗПЛАТЕН портал (по всички предмети).

Безплатен многоезичен ONLINE речник