До моя дом има стара къща, която в момента събарят. От нея е останал само един каменен зид, скрит в зеленилото.
Аз помня тази къща. Тя беше на два ката. Обичах да тичам по скърцащите дървени стълби и от кьошка да се пресягам за някое узряло зрънце от лозницата. Там ни посрещаше една старица, на която моята баба викаше учиная. Тя винаги носеше чумбер на главата и голяма тъкана вълнена престилка на квадратчета, а цветовете им бяха орийово (боядисано с орехова шума) и галазно (синьо) или пък ремизяно (червено), мораво (зелено). Така наричаше тя цветовете.
Винаги носеше в престилката разни „съкровища“ – я малки пиленца, я яйчица, я „орей“. Тях тя чоплеше с едно малко криво ножче, което тя наричаше „суйъ“, с кокаляна дръжка (чиренче). Суйъта висеше винаги на пояса й. Бабата ни подканяше да влезем „вкъщи“. Вкъщи тя наричаше една голяма стая с огнище. Там имаше одър, паралия с трикраки столчета, водник, на който беше закачена кобилица с две менчета. В огнището винаги имаше недогорели „глъвни“. Една загадъчна врата водеше към задницата. Това е стая килер.
И ми е мило, и ми е тъжно, защото от всичко това остана само един дувар с пезул.
Валентина Ботева, 4.а клас
