Предполагам, че от мен се очаква да кажа нещо банално от сорта на това, че правосъдието е раздаването на справедливост без влияние на странични фактори или, че за да си добър съдия, трябва да имаш чувство за справедливост и т.н. Но моето мнение малко се различава. Според мен на добрия съдия му трябват три основни качества, а именно: безпристрастност, хладнокръвие и увереност.
Но нека започна с темата за правосъдието. Древните гърци го изобразявали като богиня с вързани очи – Темида. И точно Темида олицетворявала не само правосъдието, а и общото съгласие, които за тогавашните разбирания били равностойни. И въпросната богиня родила мойрите, които определяли съдбата на хората. От това следва, че от правосъдието и от общото решение зависи съдбата на хората. Но ако погледнем в тълковен речник, дефиницията за горепосочената дума е следната – „Дейност на съдебните органи, съдене съгласно законите.“И оттук следва логичният въпрос – Дали законите се определят от хора, които разбират смисъла на думата правосъдие? Лично аз считам, че правилните „закони“ се определят от древните морални ценности, които са различни от актуалните за съвремието разбирания.
По отношение на качествата, мисля, че един съдия трябва да е абсолютно безпристрастен към случая, към обвинителя и към обвиняемия. Много малко хора могат да се похвалят с това качество. Той трябва да има способността да прави трезва преценка на ситуацията, като следи изградените принципи и не се влияе от собствени или чужди подбуди. Един пример за добър съдия е древноегипетският бог Анубис. Може би звучи абсолютно нелепо да включа древно божество в темата, но въпросът е принципен. Та, Анубис бил известен между богове и хора с непоклатимите си решения и спазването на безсмъртните закони, установени още в дълбока древност. Не се интересувал дали пред него стоял роб или фараон, дали цял един народ ще го издигне в култ или ще направи всичко възможно да го заличи. Той следял само за едно единствено нещо – дали душата на мъртвия е по-лека от едно перце. Тоест, един съдия трябва да решава съдбата на обвиняемия, водейки се от преценката си за сериозността на престъплението, а не от това кой е извършителят. Мисълта ми е, че в днешно време тежките престъпленията се оправдават, а дребните джебчийства – не. Защото ако познаваш правилните хора и ако предложиш солиден подкуп, няма за какво да се тревожиш. Това е един от най-често срещаните проблеми. Дори да не става въпрос за голямо престъпление, разногласието с неписаните, но най-утвърдени с времето правила, води до пускането на убийци на свобода и прибирането на невинни хора в затвора. Много рядко можеш да срещнеш съдебно лице, което не е подвластно на чуждо мнение или пари.
Второто качество е хладнокръвието. За да може да всее респект у хората, добрият съдия не трябва да иразява пряко емоциите и чувствата си. Това разколебава хората и те започват да имат съмнения за уменията на съдията като такъв. Той трябва да издава присъди без никаква сантименталност или задоволство. Дори ако извършител на ужасно престъплението е много близък на съдията, той, като лице на правосъдието, трябва да „защити народа“ и да направи реална оценка на случилото се. Но не трябва да стига и до една крайност – да не изпитва никаква човечност и емпатия. За да вникне по-дълбоко в проблема, съдията трябва да има повече сведения за миналото и за настоящия живот на подсъдимия. Наскоро четох една книга, в която съдията питаше много подробно обвиняемия какво е правил на местопрестъплението, каква му е професията и подобни, с цел да разбере, дали обвинителят не преиначава случилото се или дали събитието изобщо се е случило. Всичко е възможно. Трябва да познава добре човека, който стои пред него, и според теорията на Джеймс Бърнс - да има индивидуален подход към всеки. Но индивидуалният подход трябва да се осъществява само по време на делото, а не при вземането на решението. Границата е изключително тънка, но не е невъзможна за определяне. Защото правила трябва да важат за всеки, но ,за да се стигне до правилната им употреба, трябва да се има и в предвид спецификата на конкретната ситуация.
И последна, но не по важност, е увереността. Ако един съдия не е уверен в собствената си преценка, то по-добре да не се е бил захващал с тази работа. Добрият съдия трябва да умее да изкаже присъдата сигурно и с добре изложени аргументи, за да може аудиторията да повярва в правотата на преценката му или да промени своята, в случай на несъответсвие. Дори Пилат Понтийски се разколебал, когато осъдил Исус. И за да му е чиста съвестта, накрая казал, че нямал нищо общо със смъртта на този почтен човек. Ако е бил толкова сигурен, че Христос заслужава тази гибел, защо в последствие се оттеглил от думите си? Той се разколебал, защото знаел, че не бил прав, но се повлиял от мнението на съветниците си и от неуките селяни, които представлявали масата от обществото тогава.
И вече се вижда връзката между трите гореспоменати качества. Ако съдията е направил безпристрастна оценка към ситуацията, издал е присъда, която обвиняемият си заслужава, не е издал чувствата си и не се е разколебал в решението си, той може да се нарече професионалист. Но освен за морала, който преобладава в моите разбирания, трябва да се вземе под внимание и разтълкуването на самите закони. То трябва да става по такъв начин, че всеки път да носят еднакво значение, без да бъдат променяни и преустановявани за нечия собствена изгода. В съвремието е лесно да бъдеш в позицията на всеки, който е в съдебната зала – съдия, адвокат, обвиняем, обвинител, свидетел и др. Но важното е човек да се придържа към собствените си принципи, без да се влияе от заслепяваща алчност или порочен егоизъм.
Мартина Койнова, 8.а клас
