На 14 февруари аз и още 5-ма ученици заедно с придружител от Министерството на образованието посетихме столицата на Белгия и Европа - Брюксел.Рано сутринта, сънени, но развълнувани, се качихме в самолета до Мюнхен. Приказките ни в самолета бързо зазвучаха, сякаш се познаваме от години, а не от час. Кацнахме на летището в Германия и още оттогава започнахме да обикаляме и да „ловуваме“ за сувенири. Неусетно минаха два часа и продължихме по пътя си, качвайки се на самолет до Брюксел. Кацнахме и усетих духа на Свети Валентин: един мъж стоеше с букет цветя и очакваше „половинката“ си на летището. Подминавахме много и различни хора. Срещнахме се с шофьора ни, който ни откара до хотела. Той беше българин и си говорехме в колата. Разказваше ни за промените, които правят по парижките улици, където беше работил доскоро. Милият господин ни остави до хотела и оттам приключението ни започна.
Нямахме време дори да се настаним, оставихме багажа си в хотела и една млада жена, също българка, на име Невена, дойде и разбрахме, че тя ще ни помага из мегаполиса. И ето ни в 11 ч. сутринта ние, осем приятели, обикаляхме по улиците на Брюксел. Невена ни заведе да обядваме, след което повървяхме и стигнахме до Grand` Place, някогашния градски пазар. Там се намират Кметството и други сгради, като сградата на гилдията на бирарите или на гилдията на хлебарите. Когато се изправих пред Кметството, краката ми направо се подкосиха от невероятната гледка. Всички сгради са украсени с различни статуи, някои - от злато. Любувахме се на тези сгради, докато чакахме нашата екскурзоводка, друга българка, да дойде. Тя ни разказа за сградите и продължихме.Отстрани на пазара на една стена бяха написани имената на архитектите, строили сградите и площада. До тази стена имаше друга статуя, тази беше различна и представляваше легнала жена, облечена със старинни дрехи, а над нея - глава на ангелче, в краката й имаше игриво кученце. Поверието за тази статуя гласи, че ако искаш щастие, трябва да докоснеш ръката й, кученцето й - за вярност и ангелчето над нея - за деца. Вървяхме и по пътя си купувахме сувенири и шоколади. Стигнахме до статуята на пикаещото момченце, което загасило бомба, паднала в града, като се изпикало на нея. Не след дълго стигнахме и до пикаещото момиченце, което било направено след момченцето, за да се покаже, че и момиченцата могат да пишкат на площада. Отдадохме чест на тези странни статуи и продължихме по пътя си.
Влязохме в автентична бирария, където още се пазеше казанът за пиво. Прекарахме малко време в пивоварната и продължихме към голяма католическа църква. Тя имаше много стъклописи по високите си стени с множество прозорци и разбира се, орган. По стените бяха изрисувани различни библейски сцени, които се допълваха с многото статуи на ангели. Излязохме от църквата и разгледахме съседния парк, където по оградите имаше по една статуя за всяка професия, практикувана на Grand` Place. В средата на парка беше статуята на двама графове, обесени заради бунта си срещу испанския крал. До стените имаше статуи на мъже от отминали времена, изобразяващи различните науки, изучавани тогава, като всяка фигура държеше символа на своята наука.
В края на деня бяхме изключително изморени, срещнахме се с Невена край метрото и слязохме, за да си хванем превоза. Докато вървяхме, забелязах, че има мемориал на жертвите на терористичната атака в Брюксел през март 2016 г. Край мемориала там, където стъпвахме, само преди две години е имало оставени букети на опечалени близки, но в метрото и по лицата на хората нямаше страх от преживения тогава терор, затова направих като всички останали и продължих напред без какъвто и да е страх, но взех спомена със себе си.
От метрото - в хотела, а от хотела - по стаите… и така беше за 10 минути. Събрахме се петима от групата в нашата стая, посмяхме се, но заради нашия враг – умората, останахме четирима. Устояхме и после дори имахме сили да излезем на вечеря. Невена заведе всички ни в хубав италиански ресторант с музика на живо. Прибрахме се по стаите и при вида на меките легла всички най-накрая загубихме битката с умората, не можахме да се насладим на приказките, но едно беше сигурно - че след целия този шоколад, който бяхме изяли по белгийските улици, нямаше да можем да погледнем шоколад поне до сутринта.А какво мислите се закусва в Белгия? - шоколад, разбира се. Излязохме от хотела свежи и облечени в официални дрехи, запътихме се към Съвета на Европа, който беше много близо до хотела.
Напуснахме сградата и се отправихме към Дома на европейската история. На таблетите, с които обикаляхме из музея, имаше информация за всички важни събития от времето на Френската революция до наши дни.След като разгледахме всичко и чухме всичко, което нашите IT устройства имаха да ни кажат, се срещнахме с ръководителката си и с Невена в кафенето на музея. Там изпихме по една топла напитка и беше време да сложим край на тези невероятни два дни.
Отидохме до хотела, откъдето си взехме багажа и с прегръдки и хубави пожелания се разделихме с Невена. Милият господин, който вчера ни беше взел от летището, ни закара там. На летището се засякохме с министъра на образованието, който щеше да пътува със същия полет. Снимахме се с него и си поговорихме. Качихме се директно на полет за България и пристигнахме в 23:40 на софийското летище. Тогава осъзнахме, че сме създали приятелства и ще си липсваме. Разделихме се в 00:00 часа с прегръдки и уговорката, че отново ще се видим някой ден, някъде из Европа.
Мария Ковачева, 9.а клас
