Заниманията ми с дебати започнаха съвсем случайно, а
ситуацията по записването ми в клуба беше следната. В началото на тази учебна
година класната ми ръководителка раздаде листи с въпроси за личните ни
интереси. Разясни ни, че тези листи се попълват по някаква програма и ни каза
да отговорим на въпросите. На посочена
по-долу графа написах първия клуб, за който се сетих - "Клуб Дебати".
Няколко дни след попълването на лист с въпроси за интересите си видях, че
ръководителката на клуба ме е добавила в някаква facebook група, наречена Клуб
по Дебати в СУ "Свети Климент Охридски". Чудех се какво правя там и
изобщо не се сещах за листа, който попълних, без да се замислям особено.
От нещата, които прочетох
в групата, разбрах, че има насрочена среща на клуба. Чудех се дали да
ида до деня на срещата. Тогава си казах, че ще отида, за да разбера какво правя
всъщност в групата. Там разбрах, че всъщност заради някаква хартийка ще трябва
да стоя всеки петък до 15:00 в училище и че се очаква от мен да дебатирам.
Докато ръководителката на клуба и някои от по-старите
членове говореха, казаха неща, които спечелиха интереса ми тогава. Още същия
ден можех да се откажа и да не прекарвам повече време в училище, отколкото е
нужно. Реших, че да остана поне докато видя какво и как се прави, няма да ми
навреди.
На третата среща започнахме да се учим на аргументация. След
кратко преподаване на теория ни беше дадена задача да измислим аргумент по
дадена тема за 5 минути. Спомням си как се ядосвах в продължение на 4 минути и
се чудех какъв аргумент да дам. Измислих някаква теза и направих логически
връзки, липсваха само доказателства. Когато прочетох какво съм написала, всички
се учудиха от мащабите на мисълта ми по темата. Първоначално не знаех дали това
е лошо, или е добро, но после осъзнах, че е просто необичайно. Необичайно се
почувствах и когато аргументът ми се оказа добър. Не бях изпитвала преди
чувство на прието и оценено различие. Беше странно, но в същото време приятно. Срещата
на клуба свърши с уговорката, че следващия път ще има дебат, като ще е само
между нас, новите членове. Бяха ни назначени ментори и започнахме да се
подготвяме.
Един ден преди да изляза пред всички за пръв път, аз и
отборът ми говорихме с ментора си. Докато измисляхме аргументация, отново
изпитах онова приятно чувство на ценно различие. Приключихме с аргументите, но
започнах да се тревожа, че информацията не е достатъчна, и започнах да пиша на
листа с аргументи всякакви неща, които мога да ползвам. На другия ден излязох
като първи говорител, бях несигурна, затова просто четях от листа.
Изведнъж започнаха да ми хрумват неща на място. Мислите ми
прескачаха и не се спираха, докато не млъкнах за момент, тогава огледах всички
присъстващи. Погледнах ръководителката на клуба, която беше съдия в онзи дебат,
и видях спокойствие и търпение в очите ѝ. Погледнах към задните чинове, където
стояха "ветераните" на клуба, и усетих толерантност към всичко, което
бях в онзи момент. Погледнах към съперниците си, които нетърпеливо очакваха да
проговоря. Погледнах към съотборниците си, които вдигаха палци в знак на
одобрението си и се бяха усмихнали като в анимация. Тогава започнах да говоря,
каквото мислех, и макар да не беше по-добро от написаното и да беше кратко, се
радвам, че го казах. Въпреки че само аз разбирах какво говоря в онзи момент.
Когато седнах започнах да мисля за четвърта реч, неясните
идеи, които имах в предишната си изява, се подредиха и щом излязох, някак
естествено говорех всичко, което мислех. За мен в онзи момент нямаше значение
дали печелим, или не. Беше важно само онова чувство на ценно различие, което
имах след дебата.
Аз дебатирам от едва 5 месеца, но това чувство не изчезва.
То ме кара да се гордея с това, че не съм като всички останали. Радвам се, че
имам шанса да покажа каква съм и какво мога.
Мария Ковачева, 8.а клас
