Очаквах с нетърпение почивния ден в програмата си за подготовка, докато съм на райското кътче, наречено от мои връстници „втория ти дом” - Белмекен. Истина е, че почти две години от съзнателния си живот прекарах именно на това място, далеч от хорската суета, еднообразното и деградиращото, което се състои от мисленето за материални нужди от типа „Къде ще се напием петък вечер?”. Не съжалявам за това, което ми е отнел спортът, защото това е моят избор. Единствено мога да бъда благодарна, че изгради една личност, която е боец. Биатлонът е усилия, концентрация, попаденията и пропуските, битката със самия себе си, многобройни публики, единоборства, сняг и зима. Ледът, снегът и студът са част от ежедневието. Тази непрекъсната борба с живота за постигане на целите ни е цената, която ние плащаме - цената на успеха. Но успехът е нож с две остриета – стремежът към нови върхови ни дава надежди за бъдещето, но трудът невинаги бива възнаграден. Тогава се замисляме носи ли ни успехът щастие, или по-скоро пренебрегваме щастието си заради него. Това е последният ми лагер на Белмекен с националния отбор и като започнах да връщам лентата назад, изпитах смесени чувства. Всичкият опит за двете години, прекарани в лишения, хората, които срещнах тук, за мен са достатъчна причина да бъда горда, че съм родена в България. Когато чух темата на есето, първото име, изникнало в главата ми, бе на един наш съгражданин, мой съотборник и най-вече пример за подражание – троянеца Владимир Илиев. Искам да посветя есето си точно на него не само защото е спортист, а и защото притежава качества на един достоен и истински човек, а в днешно време такива са изчезващи „видове”. Познавам Владо, откакто тренирам. За съжаление, както всички професионални спортисти, той се прибира рядко в Троян. Но след края на зимния сезон троянецът винаги идва в местния ни клуб, за да види нашия треньор и да си поговори с нас. Това, което винаги ни повтаря, е освен към спорта да се отнасяме отговорно и сериозно към учението, защото успелият спортист е винаги умният. А и спортът е до време. Владо е изключително земен и скромен. Той е единственият от тримата троянци в националния отбор, който продължи да се състезава за клуба, където е направил първите си стъпки в биатлона – „Аякс” Троян. Прекрасно е, че все още има хора, които не търсят само изгодата и паричната печалба.
Всеки човек се въодушевява, когато види известна личност, и се опитва да се докосне до нея – било то световен или олипийски шампион, музикант или учен. От личен опит мога да кажа, че да се докоснеш до такава личност е прекрасно, да ти говори на български – безценно! Лятото на 2015 г. Владимир Илиев ни показа изключителната си класа. Той спечели златния медал в мъжкия спринт на световното първенство по летен биатлон, което се проведе в Румъния. Българският биатлонист направи само един пропуск в двете си стрелби, като изпревари с 26 секунди представителя на Украйна Артьом Прима, който беше безгрешен на стрелбището. Това, което е тъжно и ме накара да се срамувам от българския манталитет, се случи по време на награждаването. Другият ни български биатлонист, Красимир Анев, който се подготвя отделно от отбора на мъжете, с личен треньор, бе на крачка от бронзовия медал, но за съжаление остана 5-ти. По време на цветната церемония той подмина съотборника си Владимир и не го поздрави. Не знам какви са взаимоотношенията между тях, но знам каква е границата между личното и професионалното и мисля, че Анев я прекрачи. Световното беше излъчено по много телевизии и е жалко, че тази проява на българското стана достояние на целия свят. Може би това е причината много нации да гледат с пренебрежение към нас, защото една държава е не просто определена територия, а гражданите на тази страна – достойни за уважение или не. Днес на европейското първенство, което се проведе в Тюмен (Русия), Владимир Илиев отново изпълни сърцето ми с гордост и радост. Все чувства, без които не можем да живеем и са част от пъстрата палитра емоции, каращи ни да се осъзнаваме цели и щастливи. Троянецът успя да победи руснакът Антон Бабиков във финалния спринт, въпреки многобройната подкрепа от страна на домакините. Ожесточената, но спечелена битка донесе бронза на нашето момче. В случаи като този не са толкова важни медалите, по-важно е достойнството, с което не се предаваш. Гордея се с духа на Владо. Никога не е било лесно, няма да бъде и занапред – малка и бедна държава да участва и печели редом с големите.
Това, което аз съм научила от Павлина Филипова, треньорката на нашия младежки отбор и шампион от златните години на българския биатлон, е да уважаваме първо себе си. Уважението към другите тръгва от уважението към себе си – трябва да имаш позитивно и градивно отношение към себе си, да знаеш кое е добре за теб и да държиш на него, без да се стига до инат или пък до силно себелюбие. Националната ни гордост, не задължителна, но осъзнато търсена, за да ни държи изправени и достойни хора, е едно от нещата, които непременно трябва да имаме.Смело мога да кажа, че всеки ден се срещам с българското, когато погледна към приятелката в огледалото – позната и непозната, която носи името Победа. Когато не я виждам в огледалото, сме едно завършено цяло – образ и същност. Българският ми корен е здрав и силен. Моят прадядо, Тодор Комитата, опълченецът на Шипка, ме кара да се гордея с историята си и ми дава сили, защото ми показва чий пример да следвам. Добре е да си напомняме и това, че ние също пишем история, която някой ден наследниците ни ще четат…
Трябва да си с един спортист и в добро, и в лошо, защото всеки се старае, всеки тренира. Както гласи и олимпийският принцип: “Най-важното нещо в живота е не триумфът, а битката; важното е не да си победил, а да си се борил добре”. Признание за мен и моя труд е вярата и подкрепата на треньорите. В мое лице биатлонът губи един млад кадър. Вярвам и искрено се надявам да има нови попълнения, които да бъдат много по-упорити от мен, защото аз съм целеустремена към друг висок връх – медицината. Надявам се, че неуморният труд, на който ме е научил спортът, ще ми бъде полезен в тази сфера.НИЕ сме България - с героичното минало, с неспокойното настояще и надявам се, с достойно бъдеще. Ние и България сме едно – цветен калейдоскоп: героично червено, планинско зелено, мечтано бяло. Ако всеки от нас полага толкова усилия, толкова труд, ако живее и се бори с достойнство, ако прогледне и види българското в талантливите и всеотдайни сънародници, може би ще тръгнем напред. Само ние можем да оправим смачканото си достойнство, въпреки политиците, които по цял свят са едни и същи. Да живее България!
Виктория Комитова
28 февруари 2016 г.
