Зоя Антонова
Не искам да започвам по този предвидим и посредствен начин, но истината понякога е предвидима и посредствена.
Когато бях малка и родителите ми гледаха новините по БНТ, Бтв или Нова телевизия, винаги слушах докато си играех или се занимавах с друго. И никога не съм им се чудила, нито пък съм влагала каквато и да е мисъл в тях. Израснала съм с фонова музика от цитати като 'Мъж намушка жена си 13 пъти' или 'Бяха убити 8 деца в училище в х град'. Никога дори не съм си правила труда да попитам защо, как, какво. Никога не ми е минавало през ума, че имената на мъртвите, които топовно съобщават всяка вечер по новините в седем могат да бъдат моето име, имената на моите родители или...имената на моите най-добри приятели. Всяка вечер цяла България сяда на масата с шише ракия (което може да бъде отровно и да избие цялата рода), със зелена салата (пестициди, които ни тровят също толкова успешно) и с усмивка пуска новините да гледа все едни и същи лица, които сякаш наизуст и механично изричат имената на убити, пребити, изнасилени и разкъсани деца, възрастни и стари хора. С каменни усти и мълчаливи очи гледат празно в екрана и докато баща ми сърба от чашата с ракия а майка ми реже храната на малки залци, тия репортери напояват детството ми с истории за брутални убийства по улиците и градовете на моята родна страна, майка България.
Както казах, това на мен (а може би и на повечето българчета), никога не ми е правило особено впечатление. Докато не се случи няколко от почернените имена във вечерните новини да са едни от имената, които най-често съм изричала.
Много от вас може би знаят за трагедията, случила се на 11 август, 2015та година край село Лесидрен, в която брутално бяха убити от Филип Михайлов, Велислава Цанкова и Марино Цветанов, а на Петя Божкова бе нанесена средна телесна повреда. Поне така започват всички статии, всички надписи по вестници, всички репортажи по новините вечер. През последните пет месеца чух, прочетох и видях какви ли не версии на тази трагедия, преиначени и изкривени до полуда от медиите, с цел не зная каква. Затова реших, за пръв път в моя живот да не бъда безразлична към умрелите българи. Към поредните двама умрели, които на 11 август 2015та година по случайност се оказаха моите прекрасни приятели Вили и Марино. Имайки това предвид, аз бях отвратена от хилядите версии на една история за смъртта на две деца. Отвратена от публичността, която дава пари на живите, за сметка на мъртвите. Отвратена от хората, които я четат и хвърлят обвинения без реално да осъзнават чия е вината. Отвратена от мненията и етикетите грозно залепени върху хора, които аз лично познавам и обичам.
И ето ме тук. Отново в моя познат блог, но този път...пишеща нещо по-различно. Този път ще изпиша реален случай. Случаят 'Лесидрен' от 11ти август, 2015та година. Ще ви разкажа всичко така, както трябваше да сте го прочели или поне чули в обичаните вечерни новини. Защото просто 'Починаха Велислава Цанкова и Марино Цветанов'...не е достатъчно да хване окото и да задържи ухото. Това, което ще ви разкажа е по думи на моята най-добра приятелка (а и най-добра приятелка на Марино и Вили), която е била на мястото на инцидента. И понеже нейните свидетелства липсваха в днешното дело, провело се в Ловеч срещу Филип Михайлов (Фильо), ето ги и тях -
На 11ти август 2015 година денят започва нормално. Както обикновено. Бях си тръгнала от селото преди няколко дни и този ден бях в София. Ния беше в Лесидрен и възнамеряваше целия ден да остане с Вили вкъщи, за да могат да се видят и да поговорят за всичко най-общо, защото не се бяха виждали дълго време. Както разбирате, плановете й не са се изпълнили в крайна сметка и малка група деца са тръгнали на разходка към Съевата чешма. Тук, за ваша информация ще споделя, че ние не ходим често там. Най-честите ни дестинации за разходки и развлечения са язовир Сопот и филмовата резиденция. На много места прочетох, че Съевата чешма е място на сбирки всяка вечер, което е невярно. В този фатален летен ден, групата тръгнала към Съевата чешма се състои от следните хора - Велислава, Марино, Ния, Петя, Светлин, Денис, Петър и Божидар. В началото на разходката настроението е напълно нормално, обикновено дори приятно за един горещ летен ден. По пътя натам всичко е наред, както и когато пристигат. Слушат музика, замерят се с клечки и камъчета, смеят се, сплитат си плитки, говорят. Всички са спокойни. По някое време, докато Марино си играе с колана на Ния предлага да се върнат обратно към селото, за да могат да излязат и с останалите деца. След известно време всички стават и тръгват. Тук има леко забавяне, защото Денис се е качил на беседката за да отдаде чест на останалите докато ги замеря с клечки. Отново се смеят. После тръгват докато Ния разказва истории от детството и, обичайно за летните дни, вадят телефон за да направят няколко снимки докато вървят през природата. Всички се усмихват и се прегръщат, вече по път обратно за селото. Светлин предлага, както обикновено, на всеки един от групата да се качи на кормилото на колелото, за да го повози и всички отказват, имайки предвид нагорещения метал и риска от пребиване. Марино се съгласява и със смях се качва на кормилото. Останалите им се смеят от далеч и от време на време чуват виковете на Марино 'Много сме се засвяткали!'. Ния прави опит за снимка, но колелото се люшва и Марино скача на крака от кормилото. Светлин и Марино се връщат за да влязат в крачка с останалите. Вървят по нагорещения асфалт, заобиколени от планини и се смеят. Говорят си за това от коя страна на пътя е правилно да се върви, защото тротоар на пътя няма. Марино казва - ляво, а Божидар - дясно. Вили, Петя и Ния решават, уж на шега, да се доверят на инстинкта на марино и минават от лявата страна на шосето, докато Петър, Божидар и Светлин остават от дясната страна. В крайна сметка след кратко време през което са разделени от улицата, Божидар ги повиква и по-специално казва името на Ния. Безапелационно, изобщо без да предполага какво би се случило, Ния пресича улицата за да остане от дясната страна, но пресичайки вижда колата на Ален (който Филип Михайлов обвинява във всички свои интервюта и изявления) как се приближава до тях, затова по инстинкт изприпква в дясната страна на улицата. Ален намалява скоростта на колата и спира. Тогава Ния забелязва близостта на Аудито на Филип Михайлов. Ауди, с което и аз, и моите приятели сме се возили многократно. Филип губи контрол над колата и започва да занася. Явно опитвайки се да не се блъсне челно в колата на Ален, отбива рязко към лявата страна на улицата където са Петя, Вили и Марино. Ален вече е отминал по пътя, когато Петя отскача леко от се превърта във въздуха ударена от колата на Филип. Веднага след това, два метра над земята политат Вили и Марино. Чува се силен трясък и Аудито, заедно с телата на Вили и Марино изчезва в шубраците. Никой не мърда. Жегата става все по-гъста и въздуха е на вълни. Никой не диша. Не мига. Чува се само слънцето, как пържи асфалта и тревата. Ния се обръща за да срещне погледа на Светлин, Денис, Петър или Божидар. Петър е най-висок и тя поглежда първо него, гледат се за секунди. Срещайки очите му вижда...ужас. Ужас в детски очи. Писък. Още крясъци, нейни и техни. Четири момчета, които познавам от детинство...които сега са мъже. Безсилни под слънцето на август и под натежалата смрад, крещят и...не знаят какво да направят. И пак са деца. Много малки, съвсем малки деца. Деца, които гледат новините и чуват 'Убити са Велислава Цанкова и Марино Цветанов.' Някой изкрещява 'викнете линейка'. Някой от тях. Ния набира докато върви към тялото на Петя. 'Линейка. Пратете линейка, блъснаха три деца.' Отсреща й отговаря съвсем спокоен, свикнал, женски глас 'Линейка искате, така ли? Три деца ли са блъснати?' Все едно я пита дали иска повече сирене на пицата.
Следва дълъг разговор, в който Ния се опитва да обясни на жената къде точно се намират, а жената задава въпроси от рода на 'Вие във Варна ли сте?' Накрая Ния започва да крещи по телефона, че приятелите й умират и не я интересува дали линейката ще дойде от Кирчево, Сопот или Варна, стига да дойде. При последните викове по телефона, Филип излиза от колата с нашия общ приятел, който се случва да е седял в колата с него - Юлиян. Филип носи тяло. Тялото на Велислава. Ния започва пак да вика. Пита го дали са живи. Той казва 'Да, живи са.' (Не за дълго) Оставя Велислава до Петя, а всички са се събрали около нея и се опитват да спрат кръвта. Тече много кръв. И от двете. Навсякъде. Ния сяда до Вили. Юлиян сяда до Петя, съблича тениската си и превързва ръката й, от където тече най-много и най-силно кръв. Петър не знае какво става. Обикаля между безжизнените тела на двете си приятелки. Гледа как децата с които е израснал се опитват да спасят едни други. Ния започва да мокри ръцете си трепереща, с бутилка вода и да чисти лицето на Вили от мръсотия, набила се по него при падането и от многото кръв. Вили е в безсъзнание, но с леко отворени очи. Дрехите й са разкъсани. Денис съблича тениската си и я завива. Ния е продължила да я плиска с вода, особено по главата, защото раните там са били ужасяващи. Устните на Вили са пресъхнали. Ния брои до пет и казва 'дишай Вили.' и Вили диша. ''Вилка, мила, сега само дишай пък не се притеснявай за никой. Марино е жив, Петя е жива и ти също. Знам, че те боли, но всичко ще бъде наред. Чу ли?'' Но тя не диша. Докато Ния не викне 'ДИШАЙ', Вили не диша. Спира все по-често. Поема си дъх и така седи - с отворени очи и уста, изсъхнали. Всички питат Петя иска ли вода. Тя е в съзнание, спи й се, но се държи. Гледа в една точка. Отговаря кратко, не поглежда встрани: 'Не. Не искам вода.' Ния е цялата в кръв и шипки. По това време Ален се връща и спира на пътя. Ния продължава да напомня на Вили да диша и след всяко напомняне изкрещява на някой 'Вървете при Марино!', а всички само я гледат. След петото й отпращане към Марино, не я и поглеждат. Телефоните звънят през две минути, вече всички знаят. Накрая Ния вдига - полицията е. Искат имената й и казват, че идват. След разговора с полицията, виждат в далечината колата на човек от селото - Станимир. Спират го чрез ръкомахания. Ния се връща при Вили, но този път и Ален е там, като само вика 'Ще умре, умира, губим я, направи нещо.' Самият той...нищо не прави. Появяват се и кръстниците на Ния. Питат я как е, проверяват пулса на Вили и казват, че й остава съвсем малко. Почват се закани срещу Филип. При всеки замах, Филип тръгва да се пази, но държи ръцете си долу и навежда очи. Готов е да поеме ударите. Казва 'Не бях аз виновен. Не бях. Не бях аз. Не бях аз виновен.' Бавно се превръщат в животни - биещи се над трупове. Ния само стои при Вили и й говори тихо, все едно са затворени в балонче - Дишай, Вилка, дишай. Все това й приказва. Полицията идва. Бабата и дядото на Ния също са на път. Вили вдишва все по-рядко. Ален и Филип идва.
'ДИШАЙ ДИШАЙ' Някой казва, че трябва да й се направи изкуствено дишане, но нито Ния нито Ален знаят как, а Филип само вдига ръце и със страх в очите отстъпва 'Не ми е позволено да я пипам', казва.
Велислава Цанкова умира. Ния се изправя над нея и я оглежда, да види дали изглежда прилично. Навежда се да й пооправи малко косата и я оставя да почива. Пресича улицата и гледа полето. Слънцето залязва, вече не е толкова горещо, тревичките даже помръдват. Красив залез. Ния, Светлин и Денис са прегърнати и гледат към слънцето, а зад тях лежи трупа на приятелката им. Идва линейка. Ния им обяснява ситуацията - че за Вили вече е късно, че Петя е в съзнание, но губи много кръв, но Марино...все още е под колата. Един от докторите й се усмихва. Ехидно. Усмихва й се. И казва 'Ние знаем каква е процедурата. Стой настрана.'
Макар да знаят процедурата, никой не отива при Марино. Отиват при Вили. Всички крещят 'Умря. Умряла е. Умряла е. Няма смисъл. Умря.', те проверяват пулса й. Децата гледат как слагат приятелката ни в чувал. Най-после медиците отиват при колата и вадят разкъсаното тяло на Марино. Слагат го на носилка. Вижда се само червената тениска, резките в кожата и зверските разкъсвания. Главата му е цялата в кръв, толкова окървавена, че променя цвета на тъмната му кестенява коса. Мушват го набързо в линейката.
След това полицаите многократно питат за имената на трите пострадали деца, като успяват да сбъркат три имена по сто различни начина.
След дълга борба с десетки лекари и умолявания, преливане на кръв, една безсънна нощ и един стресиращ ден...Марино Цветанов умира на 12 август 2015та година.
Петя Божкова оцелява със средна телесна повреда.
Това се случи с моите уникални приятели. Дни преди произшествието седях в колата на Филип Михайлов, смеех се и танцувах с Марино Цветанов. Обвиненията са различни. Всички говорят празно и само разнасят пръст от гробовете на две починали преди пет месеца дечица. Не можете да си представите колко тежък ми се струваше тоя малък ковчег в който носеха един от най-добрите ми приятели. И как задушно струеше оранжевата светлина в стаята му, където майка му плачеше а той лежеше затворен в кутия. И как ми призля като някаква непозната жена ми помогна да запаля свещ в стаята му, до трупа му, защото ръцете ми трепереха прекалено силно и виждах зелени петна. Но не е това целта ми - да ви травмирам.
Най-разтърсващото нещо покрай случилото се беше една от последиците, а именно преждевременното ни порастване. Дни по късно, на вечерта на погребението на Марино Цветанов, в центъра на селото, където той е ходил до преди седмици, се бяхме събрали група деца - обичайните заподозрени, без Петя, защото по това време тя се възстановяваше. Сипахме си по чаша бира, в пластмасови чашки, пиринско светло. Сипахме на стълбите. Събрахме чашите си и ги долепихме една за друга и както винаги казах няколко думи за тях. Преди да отпуснем ръцете си, си направих труда да огледам всяко едно от лицата им. И, вярвайте ми, видях ги как остаряват. Видях как тези детски очички угасват и как физиономиите им посърват, как гледат у земята и дишат тежко. Белязани. Разбити до живот. Няколко сърца, на най-близките ми хора, две от тях на небето, останалите тук - размазани от червеното Ауди в което доскоро сме се возили. Но в тоя момент, както бяха остарели и си казах 'Свършено е. Всичко се свърши. Това ни закопа живи.' В тоя момент, всички те се спогледаха и се усмихнаха. И тия малки деца, момчета и момичета с подпухнали от плач очи, със същите тия летни искрящи усмивки ме погледнаха и станаха гиганти.
Марино и Вили вече са мъртви. Вина в това си писание аз няма да сложа на никого.
Но ще попитам вас - кой е виновен?
Защото днес са Вили и Марино. Утре вашето дете ще стои и ще слуша стиховете на репортерите от вечерните новини и ще чуе името на майка си. Името на приятелите си. И така всеки ден едно дете ще затваря очи, а друго ще затваря сърце. Аз вече слушам новините. Вече не заспивам докато не знам, че всичките ми близки са си вкъщи. Искате ли това да се случи и на вас? Всички бягаме от България не толкова заради всичките проблеми, които говорите и пишете, а най-вече...защото Българи убиват Българи. Защото всеки ден по родните ни улици деца биват разкъсвани до смърт, изнасилвани, отвличани, продавани. Ние бяхме просто деца. Помислете. Тази вечер...вслушайте се в песента на мъртвите в телевизора. Направете нещо.
Направете така, че вашите деца да си останат деца.
