СУ "Свети Климент Охридски" Троян

Моят пристан и моят заслон – място, на което винаги бих се връщал. Място, на което се чувствам най-жив, най-щастлив, най-обичан. Това е родният дом на моите баба и дядо. Там, на село, където ходя всяко лято и всеки човек те познава и поздравява, е моето най-свидно място. Знам, че всеки има в сърцето си едно такова място, на което се чувства сигурен и защитен.

Независимо на колко години ще стана, винаги с умиление ще си спомням за къщата и за баба, която става рано, за да приготви закуската на любимия си внук. За дядо, който ме буди сутрин с потупване по гърба и с думите „Ставай, поспаланко”. Ще помня и стотиците вечери с добри приятели, огъня, край който стоим до късно вечер. Стотиците спукани топки на стадиона, който освен за футбол селяните използват за паша на конете си.

Може много хора да нямат точно такова място, но носят в сърцата си близките хора, които обичат и независимо дали са вкъщи или не, те са щастливи, ако са заедно. Така и аз съм щастлив близо до любимите си хора, но най-щастлив съм на село. Щастлив, когато чувам кукуригането на петлите и лая на кучетата, когато усещам аромата на домашните плодове и зеленчуци. Толкова е свидно да усетиш меката ръка на баба, която те гали по главата, и да си спомниш за времето, прекарано на село.

Сега ми липсва. Липсва ми времето там, прекарано без компютър, без телефон и интернет. Ако някой иска да излезете, идва и те вика от пред портата.

Надявам се, когато остарея, спомените за този пристан да са все още толкова живи и ясни, колкото сега. Искам да мога да ги разказвам на моите деца и те самите да намерят едно такова място, където да се чувстват живи, обичани и щастливи.