Дали наистина „пада голямото
четене”? В този век на технологии и все нови и нови изобретения, изместващи непрестанно
остаряващите методи за трупане на знание, четем ли все още? Ние – тийнейджърите
от последните класове на гимназиалния курс, „изяждаме” учебните помагал по
предметите, с които мислим да кандидатстваме в различните ВУЗ-ове. Студентите
четат за изпити, и то доста сериозно. Вече завършилите висшистисъщо четат, за
да догонват темпото на световния напредък във всяка една сфера на живота и
бизнеса. А по-малките? И те четат. Малчуганите, които все още не са навлезли
явно в пубертета, слушат и изпълняват – и те четат. Накратко, „голямо четене
пада”!
Но кога, какво четем и най-вече –
защо?
Младите четем, когато ни се
наложи. „Зловещи” изпити или трудни контроли са в сила да ни спрат за кратко от
„бурния” тийнейджърски живот, състоящ се от излизане до кафенето и обратно и да
ин „цопнат” пред читанките. Вярно, понаучаваме някой друг факт, който би ни
послужил в живота, но и някак си намразваме четенето. То си е българско – да не
обичаме да правим, каквото ни кажат, ама и да обичаме да вършим обратното. Като
ти кажат „чети”, няма по-сладко от това да се прибереш вкъщи, да разтвориш
дебелия учебник на страница 132 от всичките 270 и да положиш уморената си
главица върху изографисаните страници, унасяйки се в сладка дрямка. А има и
друг, хитър метод, с който младежът неволно се самовъвлича в цялата история с
„голямото четене”. „Чети, ако искаш. То си е за теб.” – тези думи могат да
накарат и най-големия бунтар да се замисли и потърси отдавна забравения
учебник. Юношите искаме да пораснем по-бързо. Като гледаме „големите”, че
четат, значи, ако ние четем, и ние ще сме пораснали. „Барабар Петко с мъжете”,
както е казал народът. И хващаме книгата и четем ли, четем, а защо – не сме
сигурни. А какви са резултатите от това четене?
Една част, ония, които горе-долу
са се поосъзнали, като прочетат нещо и го разберат, гледат да го вкарат в
употреба. На такива тийнове се казва „Браво!”. Да, но повечето си остават само
със загубеното време от четенето. Това е, защото четат, ама не мислят какво
точно. Знаят, че са отворили „Под игото”. Прочитат го и са готови. Свършили са
си задачата за домашно през лятото. Но всеки с малко опит в учебния процес
знае, че прочетеното и наученото са като деня и нощта. „Голямото четене” без
„голямото мислене” се превръща в „голямото нищо”.
Но може би не съм прав. Мисленето
като че ли все повече се оставя на компютрите. От нас се иска да помним, да
зубрим и наизустяваме. И не само от учениците. Навсякъде на хората им е отнета
нуждата от мислене. В книжарницата може да се видят: „20 начина да успееш в живота”
или „10-те златни диети на звездите” – само капка в морето от заглавия на
книги, които даже не е нужно да разбираш, а само да наизустяваш и резултатът ще
е така бляскав и сладникав, както и заглавието на четивото. Уви, за нас
мисленето не е просто ненужно, ами и дори опасно. Как се прави анализ на Ботева
творба? Някой ще каже, че се изследват причините за създаване, идеите на
автора, позицията на лирическия герой, художествените похвати и други. Друг ще
каже, че се взема книгата на еди-кой си професор в Софийския университет със
заглавие „ 33 анализа на Ботевото творчество” и се наизустява всичко оттам. И
този „другият” ще се окаже прав. Въобще, за всяко домашно си има по поне 100
човека, които вече са го написали и в желанието си да помогнат са дали на нови
1000 души готов шаблон, който да препишат или „назубкат”. Четем, повтаряме,
преписваме, пак четем, а мисленето се състои в това да се сетим кой беше
сайтът, от който мога да си сваля всичко необходимо. И макар че не сме стигнали
до собствени умозаключения, което е фундаменталното в изграждането на мислещия
индивид, ние роботизирано прелистваме страниците на дебелите книги. „Голямото
четене” е факт, но седмица, месец или година след него остава само „голямото
нищо”.
А когато не четем, защото е
нужно, книгата се превръща в един цял нов свят, в който ние стремглаво се
спускаме и опознаваме с интереса на ренесансов мореплавател. Няма да забравя
книгата „Издирва се” на Аркадий Адамов. И то не защото е неповторим шедьовър, а
защото я четях за удоволствие. Никой не ме е карал ад я чета,не ми е трябвало
да я чета – просто я видях и отгърнах с любопитство първата страница.
За повечето хора – като под
„хора” визирам главно ученици – почивката и четенето са две противоречащи си
неща. Филми, телевизионни предавания, радио и музика, усилена „до дупка” – това
са нещата, с които се отпочива. Четенето прекалено много напомня за
„даскалото”, от което си почиваме, и няма място в нашето свободно време. И това
е жалко. Тук възниква въпросът защо тогава четенето не се смени с филми или
слушане на радио. Ами отговорът е лесен – защото четенето е по-добрият вариант.
При него се запомня по-лесно, подадената информация се разбира индивидуално и
се създава почва за изграждане на лично мнение. Но веднъж наложено, то омръзва.
Казваш си „няма накъде, ще се чете”, отваряш читанката и бавно, но сигурно се
отвращаваш от буквичките на белия лист. С нежеланието се убива и интересното в
четенето. Не може отведнъж да разбереш всичко и затова се връщаш пак, започваш
отначало. Първия път разбираш малко, втория – още по-малко и така, докато не
научиш съдържанието. В резултат не получаваш изградено виждане по разглеждания
проблем, а идеология, извадена от калъпа на автора. И макар да е едно „голямо
нищо”, „голямото четене” е вече факт. Неразбрано или просто нежелано, то рядко
има нужния ефект върху читателите.
Не искам да кажа, че четенето е
безефектно. То е полезно за всеки, който иска да опознае дадена сфера на
живота. Именно книгите са запазили света на древните култури и до днес. Без
четене няма път нагоре по стълбицата на успеха. Но трябва да се върши с мислене
и желание за разбиране. Както вече казах, „голямото четене” без „голямото
мислене” се превръща в „голямото нищо”.
Крум
Крумов, 11. клас, СОУ „Васил Левски”
