„Литературата
одухотворява живота на хората със свещения дух на красотата.” Ако ес загледате
в бялата стена на един от кабинетите по литература, ще видите тази мисъл,
изписана на нея. Вероятно не я повтаряте често в ума си, докато пишете
отегчителен анализ на поредното литературно произведение, мислейки си кога пак
ще се видите с… любимото томче. Но аз често се сещам за нея – за мисълта де – и
си задавам въпроса: Защо, ако литературата е само свят на художествена
измислица, се изучава в училище? Какъв е нейният смисъл? Откровено казано, не
мога да дам общовалиден отговор на този въпрос. Но за мен съдържанието на
литературата можа де се предаде с четири думи – мъдрост, морал, идеал и
свобода.
Светът на
литературата е светът на висшата красота, която в реалния живот може би никога
няма да ес постигне. Не ме разбирайте погрешно – както измислицата понякога ти
помага по-лесно да видиш истината, така и чрез художествените произведения
по-добре опознавам хората, света и самата себе си.
Не е
необходимо да съм прочела хиляди книги – книгата, която оставя най-дълбок
отпечатък в съзнанието ми и до днес е „Алхимикът” на Паулу Коелю. Тя не е
най-забележителната книга, която съм чела, дори не бих я прочела повече от
веднъж. Но именно универсалната истина за всеки човек ме подтиква винаги да е
препоръчвам на всеки читател, защото тя се докосва до най-истинското,
най-съкровеното в нас – до детето или младежа, жаден за приключения. В
„Алхимикът” се разказва за момче, което е сънувало два пъти, че на другия край
на света ще намери съкровище, и този сън се превръща в негова мечта.колкото и
фантастично да изглежда, момчето тръгва да търси своето съкровище в материален
и духовен план, като по време на пътуването то постепенно открива смисъла на
живота си, помъдрява и опознава света около себе си.
На какво ме научи “Алхимикът”? Научи ме да
не се страхувам от неуспехите, от неизвестното и от всичко, което човек не може
да контролира. Защо? Защото да се страхуваш, означава, че си жив. Всеки човек
изпитва или е изпитвал страх, но страхът е пречка за слабите и изпитание за
силните, търсещи, рискуващи личности.
На какво ме
научи „Алхимикът”? Научи ме, че всеки ден е приключение, а животът е малко
чудо. Защо? Защото в света има толкова много места, които да посетиш, и хора,
които да опознаеш, и това придава особено очарование и засища дълбоко заложения
авантюристичен дух на индивида.
На какво ме научи „Алхимикът”? Научи ме преди всичко да
обичам. Защо? Защото изпълвам любовта не само с романтично чувство, а разбирам
любовта и като светоусещане. Не винаги персонифицирана, тя може да е към всичко
и към всеки. Вероятно и на вас ви се е случвало, когато сте влюбени, светът да
се отразява в очите ви по-красив, а щастието да е по-лесно постижимо. Любовта
може да ес открие във всеки слънчев лъч, с който слънцето гали земята, във
всяка частица живот. Като част от кръговрата на живота тя е хармония,
универсален език, на който цялата Вселена говори и който разбира.
Продължавам да вярвам, че Алхимикът, Дон Кихот, Хамлет, Тартюф, граф Монте Кристо, мадам Бовари и всички други литературни герои са не само персонажи от книги, но и частици от нашата човешка същност.
Смели, упорити, съвестни или безотговорни,енергични, аз и ти променяме света тук и сега, като творим съдбата си, тази на хората около нас и сме част от вечното колело на живота… Въпреки че не превръщаме оловото в злато, ние с теб сме Алхимици, защото по пътя към щастието правим невъзможното възможно – и затова ни помагат книгите, в които живее духът на светлината, надеждата и вярата. А дали ще последваме мечтите си – изборът е само в наши
ръце…
Ани Найденова, 12.
клас, СОУ „Св. Климент Охридски”
