Утрото е прохладно и свежо. В градината има нацъфтели цветя,
които само след минути ще бъдат откъснати. Мама прави красив букет и със сълзи
на очи ми го подава. Вече е почти девет часа, трябва да тръгваме. Точно в
уреченото време аз - малко момиченце с тъмна коса, бяла риза и черна поличка на
цветчета, неуверено стоя на училищния праг. Раничката на гърба ми е още празна,
но майка ми нервно я приглажда, за да бъде всичко идеално. Истината е, че
десетки други пъти съм стояла на този праг още от съвсем невръстно дете, но
сега е някак различно - това ще е първото ми влизане в училище като ученичка.
Ето го знамето - иска ми се да го докосна, ето ги големите - някой ден ще стана
като тях, ето ги учителите и моята първа класна със своите топли усмивки.
Някакви странно гъделичкащи ме страх и гордост ускоряват пулса във вените ми.
Чувам звънеца - бие отчетливо и гръмко, усещам, че предстои нещо голямо.
Вероятно подобни са историите от първия учебен ден на всички
нас - вълнение и множество очаквания. Предизвикателството започва след това.
След като първоначалната еуфория премине и притеснението се превърне в
спокойствието на ежедневието, едва тогава осъзнаваме с какво всъщност сме се
„захванали”. Много хора твърдят, че училището е някаква стъпка преди реалния
живот, специално учредено място, в което ни подготвят и поучават, в което ни
образоват и показват как да живеем след години. Истината е обаче, че училището
е първообраз на самия живот в цялата му пъстрота.
Направих първите си стъпки в него неуверено, с бързо биещо
сърце и треперещи ръце. Плахо поглеждах първата си учителка и новите, непознати
лица на съучениците си. Залягах над уроците прилежно и винаги се стараех да
бъда най-добра във всичко. Изградих добри приятелства, както и връзки с
учителите, основаващи се на уважение и разбиране. Още тогава, след като излетя
първият час, а след това и първият ден, година, нещо в мен пламна, вече не
исках да бъда просто едно от многото първолачета, исках да бъда нещо повече.
Не, не си мислете, че страдам от мания за величие още от 7-годишна! Просто
първите години в училище пробудиха в мен желанието ми да бъда активна, да имам
мнение, което да не се притеснявам да изразя, да извличам винаги максималното
от ситуацията, да търся интересното и полезното. Наред с игрите аз внимавах и
запомнях, четях. Обикнах слънцето, което хвърляше лъчи на пейките пред входа,
мразех тежките черни врати по пътя към стола, но уханието на топлата храна
винаги ме потикваше да премина през тях. Някои предмети превърнах в страст, а
други бяха наказание. Някои от мечтите ми порастваха и се превръщаха в
реалност, други отлитаха, разбити на пух и прах. Някои от победите ми бяха
заслужени и сладки, а загубите преминаваха със сълзи. Някои хора вървяха
успоредно с мен, а други изостанаха някъде по пътя. Превърнах това място в нещо
свое, в мой втори дом, а хората в него почувствах по-близко от всеки друг.
Така, подобно на стрелките на часовник се завъртяха първите четири, а след това
и всички останали години в моето училище, моя живот. Така, до днес.
На изминалия петнадесети септември аз прекрачих училищния
праг за последния си първи учебен ден. Този път, вървейки до знамето,
усмихвайки се мило на малките, защото виждах себе си във всеки един детски
поглед. Този път в мен нямаше неувереност, а сигурност и самочувствие, на
които, до голяма степен, ме научи училището. Две неща обаче си бяха останали
същите през всички тези дванадесет години: черната пола, вече без цветчета -
голяма част от детското беше излетяла с времето, и гордостта, изпълваща гърдите
ми. Като се огледах около себе си, осъзнах - при друго развитие на
обстоятелствата можех в този момент да стоя в някой друг двор, пред стълбите на
някое друго училище. Въпреки възможностите, въпреки някои разочарования и
колебания обаче, точно в този момент бях сигурна, че това е било моето място.
Това е мястото, в което всяка сутрин ме посрещаха усмихнати лица, а нежна ръка
ме побутваше в трудните моменти. Учителите на това място ми дадоха знанията,
които аз бях готова да получа, а съучениците ми споделяха с мен и хубавите, и
лошите мигове. Точно в това училище аз открих своите най-силни и най-слаби
страни и се научих как да ги използвам. Между четирите стени на класните стаи
аз всеки ден преоткривах себе си и света, плаках и ликувах, мразех и обичах.
Днес, обръщайки се назад, почти съм забравила написаното в повечето уроци, но
винаги ще помня фактът, че именно в това училище у мен изникна любопитството,
любовта към знанието и неспирното търсене на новото. Новото, което намирах не
само по картинките в учебниците, а и на живо, защото в моето училище пътувахме
и се забавлявахме, създадохме приятелства, които ще останат завинаги живи.
Вероятно вече си мислите, че преувеличавам и се чудите кога
ще спра да рисувам тази идилична картина. Да, и моето училище като всяко друго,
а и като самия живот, си има своите недостатъци. Няма идеални хора, нито
идеални места, но днес знам, че това училище ми е дало един прекрасен старт в
живота, простиращ се пред мен, и на този старт далеч не стоят пасажи от
уроците. Там стои едно щастливо пораснало момиченце, бавно изниквало измежду
дебелите учебници цели дванадесет години. Очите ми отново ще са пълни със сълзи
и тези сълзи ще капят единствено поради усещането, че дванадесетте години на
моя рай са безвъзвратно и светкавично отлетели. Цветята отново ще бъдат в
ръцете ми, треперещи от носталгия, и за последен път очите ми ще срещат тези на
моите любими учители. Ще целуна знамето, сбъдвайки и последната си детска
мечта, а когато напусна двора, ще знам, че съм оставила на това място част от
сърцето си, която винаги ще ме дърпа обратно, защото сладките дванадесет
училищни години са незабравими!
Паулина Пенчева, 12. а клас
