Слънцето тъкмо е изгряло, когато отварям малката раничка.
Набързо слагам в нея чифт амбиции, шишенце нетърпеливост, сандвич с ентусиазъм
и щипка страх от новото. Мятам я на рамо и се затичвам безгрижно към прага,
минавайки през огледалото, откъдето ме гледа една малко, русичко, усмихнато
момиченце с липсващо зъбче. А на врата ме чака цялото семейство с насълзени, но
щастливи очи. Изпращат ме и поемам на едно дълго пътешествие, пълно с
приключения в непознати за мен земи.
Почти е обяд, когато се завръщам у дома. Някак си неусетно,
като вятъра, дванадесет години се бяха изплъзнали между пръстите ми, бяха
профучали покрай мен, разрошвайки косите ми. И на прага отново ме чакат същите
хора, със същите очи и сякаш никога не съм тръгвала, но това чувство бързо ме
напуска, когато виждам пред мен едно пораснало момиче, променено, съзряло и все
пак с онази детска невинна усмивка - отражението ми. Свалям багажа и отдъхвам,
защото раницата вече е голяма и понатежала.
- Колко си пораснала!
- А все едно беше вчера, когато замина…
- Дванадесет години!
- Е, хайде… разказвай вече!
- Добре, добре - усмихвам се, – но първо елате да седнем. Е,
откъде да подхвана. Началото ми звучи добре. Пътуването започна като едно
голямо веселие - нови приятели, нови знания, много игри и всичко беше озвучено от
звъна на смеха. Но малко по малко то започна да става все по-трудно и по-трудно,
объркано. Преходът между познатото и непознатото от плавен се превърна в бурен. Всеки един от другарите ми започна по
свой начин да се справя с промяната, да пораства и така се отдалечихме, но все
пак успях да запазя до себе си няколко верни и добри спътници. И така, времето
минаваше – едни дни бяха дъждовни, мрачни, кални, а стрелките на часовника от
време на време застиваха мързеливо. Колко трудно ми беше тогава да стана от
леглото и да продължа. Но други пък бяха слънчеви, топли, без облаче на небето
и тогава се усмихвах, поглеждах хората около мен и те отвръщаха със същото
искрящо изражение. Изморително беше… но хубаво.
Настъпи кратка тишина - някои са усмихнати, други замислени.
- Но знаете ли какво осъзнавам сега - не е важно пътешествието
само по себе си , колкото себеоткриването и себеопознаването по време на него. Изграждането
ти като уникална личност, превръщането ти в човек с ясни морални ценности, с опит
от преживяното.
Отново всички замълчаха, но този път осъзнах защо – с моите
думи те си припомняха своето приключение и с умиление гледаха към тези изминали
години.
- А… сега накъде?
- Ново пътешествие, разбира се.
Йова Петкова, 12.а клас
