Вземам албума и ето ме на първия учебен ден - мъничка, с
пъстра рокля, с букет в ръка, усмихната и много развълнувана. Около мене - приятелите
от детската градина. Преглеждам с усмивка първите си тетрадки - колко трудно
беше да се напишат успоредни чертички, а цифрата 2 -направо изтезание.
Мислех си, че никога няма да се науча да чета толкова бързо,
че да успея да прочета дебелите книги в нашата библиотека. Гледах със
страхопочитание моята учителка, всичко, казано от нея, беше закон. Тя ни учеше да бъдем честни, добри, да се
уважаваме и никога да не предаваме приятелите си. Ако трябва само с една дума
да опиша първите си ученически години,
тя е ВОЛНОСТ. Вечно тичахме, усмихнати и безгрижни, с развени коси и зачервени
бузи. Карахме се и само след 5 минути, забравили за причината, се сдобрявахме. Имахме
много хубави приятелства - някои оцеляха в годините, други – не.
После, вече петокласници, отидохме в училище „Васил Левски”.
Трябваше да свикваме с нови изисквания и учители, да запомняме в коя стая е
следващият ни час. Беше малко стряскащо в началото. Някои учители успяваха да
ни пленят с начина, по който преподаваха уроците си, харесвахме учебния предмет
заради тях. Е, имаше и скучни часове, от които нямам никакъв спомен.
Уроците и задачите ставаха по-трудни, а някои учебници бяха
направо безобразни. Беше много трудно правилно да разпределяме времето си между
уроците и компютъра. През този период най-желаният подарък за рожден ден беше
книгата „Хари Потър”. Състезавахме се кой пръв ще прочете следващия том,
рисувахме любимите си герои. И ето ни в 7 клас. Избор на училище, задачи и
тестове, лак за нокти и грим. Бяхме толкова трогателни в желанието си да
покажем, че вече сме пораснали и да се
харесаме на по-големите батковци.
Отново раздяла със съучениците и ново училище. Среща с нови
учители. Някои от тях ще останат в
спомените ми със своята всеотдайност, компетентност, с
умението да ни разбират, насърчават и
вярват в нас. Свързвам моите бъдещи успехи и интереси с
тяхното умение да запалят искрата на познанието у нас.
Пораснахме.
Израстването е съпроводено с колебания, съмнения и изострена
критичност. Сприятеляването става по-трудно. Лъжите трудно се прощават,
лицемерието е осъдително. Дрехите са етикет на жизнения стандарт на
семейството. Различието от общата маса се заклеймява. Темите за дискотеката,
купона и закупената вещ правят невъзможен разговора за прочетената книга или
споделянето на някакъв проблем. Очертали са се вече любимците на повечето
учители, останалите са някакъв фон на тяхната значимост. Повечето са избрали
посоката за продължаване на своето образование, други правят това в последната
минута за всеобщо удивление. Ходенето на училище става все по-мъчително. Бързаме
да си тръгнем. Няма волност, прокрадва се досадата и усещането за загубено
време.
Остават малко дни до завършването на училище. Времето ще
изтрие лошите случки и дребните нерадости. Ще останат значимите събития и хора,
тези, на които дължим своето интелектуално израстване. Ще се връщаме в сънищата
и спомените си отново и отново в училище, защото там сме открили много нови
неща и сме избрали своите ценности.
Ето ни „вече съвършено разлистени”, готови да тръгнем по
избрания път. Дано успеем!
Миглена Кънева, 12.а клас
