1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12: УУУ! ААА! ЕЕЕ! А след
това? В днешно време няма човек, който да не знае от кого идва цялата тази
глъчка. Пияни абитуриенти крещят, накацали по прозорците на колите. „Офърфани“
девойки размотават особите си, навлечени във вече оскъдни останки от платове, които
някога са били рокли. Пияни младежи се клатушкат по улиците, здраво хванали в
едната ръка водката, а в другата фаса. И крещят ли, крещят. Така минава петият
по ред месец на една не малка и доста забележима част от дванадесетокласниците.
Голям пир - голям сеир. А защо?
Толкова ли сме деградирали умствено, че се радваме на
раздялата с най-безгрижните си години - с най-хубавото от нашия живот? Защо сме
приспособили „очите“ си да гледат на училището като на една празна сграда,
създадена за мъчения или за място, на което ходим, за да губим от „ценното“ си
време, което бихме могли да прекараме в леглото или в някое кафене? Нима
наистина сме толкова заблудени, че след ученическите години ни предстои волният
живот, изпълнен с щастие и красота и лишен от всякакви трудности, препятствия и
спънки? Защо сме толкова наивни?
Всъщност аз нямаше да мисля така, ако бях неволно минала
покрай тези дванадесет години. Училището
е мястото, където положих основите на личността си, която занапред, искам или
не, животът ми ще изгради посредством множество от изпитания. Неслучайно
казваме, че първите 7-18 години от съществуването ни са най-важни. Тогава сме
като малки новопоникнали растения, с много крехки корени и стебълца и сме
изключително податливи на външните условия.
В училище срещнах хора, които ме напътстваха кое е правилно
и вредно за мен самата, без да очакват нещо в замяна. Там заформих и
приятелства, които, сигурна съм, ще бъдат вечни. Там се научих, че тази
волност, която мога да проявя за някой час, на друго място, по друго време би
ми коствала много повече от едно просто неизвинено отсъствие. Това беше
единствената институция, която ми даваше знания, без да ми отнема нищо. В тази
сграда, позната ми добре наизуст, аз прекарах две трети от живота си дотук -
пет дена в седмицата, по пет часа на ден. И раздялата с този добре устроен ред
ще бъде мъчна. Осъзнала вече напълно това, аз съм сигурна, че дванадесетте
години, прекарани в четириетажната сграда, пъстро боядисана в жълто, оранжево и
червено, не са били напразни. Аз знам, че Училището свърши своята работа!
Анна-Мария
Христова, 12.а клас
