Луминисцентната лампа примигва, два от трите радиатора не работят, от тръбите, минаващи през стаята на приземния етаж, се чуват ужасяващи звуци. Седя на одраскания чин рано сутринта и отпивайки от кафето си, слушам учителя с интерес. Цяла година темата е Българска история - от Средновековието до наши дни. Някой ми подава атлас с карти на територията на страната ни от преди столетия. Да хвърлим поглед назад във времето…
Първо установяването на Българската държава на Балканите, Златният век, а после и първото сериозно изпитание пред владетелите ни - византийското робство, преодоляно с бунтове из цялата страна. Следва второ изпитание пред нас като нация - турското робство, преодоляно с цената на сълзи, безброй жертви, кръв. България отново блести на картата. Величието ни е всепризнато през средните векове, издръжливостта и волята ни - по-късно и през 19-ти век. България ме заслепява - хановете й, царете й, войните й, духовниците й, героите й, славата й!
Момент, всъщност, заслепена съм от примигващата лампа над мен.
Преди столетия българската нация е била задружна, както и Вазов безпогрешно е отбелязал: „И всякоя възраст, класа, пол, занятье зимаше участье в това предприятье”. Независимо от „предприятието”, въпреки множеството заговори и предателства, нашите предци са успявали. Ще се запитате - в какво? Е, излишно е да повтарям всички успехи на българското оръжие, на българското перо, на българската дипломация. Това са успехи, които ме карат да потрепервам от гордост, без да съм голям патриот. Успехи, които са „проехтявали” и „заблестявали” не само на Балканите, но и в цяла Европа. Успехи, които са ни поставяли на равно стъпало с водещите сили в онези времена. Успехи, постигнати благодарение на хора, подобни на които не са и няма да съществуват никъде другаде. Най-важното - успехи, постигнати благодарение на всички българи, защото държавата България не е нищо повече от своя народ. Успехи, които обаче вече са просто един блед спомен в съзнанието на повечето от нас.
„За да бъдем най-сетне равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили, България да блести и свети като едничка държава в цяла Европа.” Хвърлям поглед към все така проблясващата лампа, а после и през прозореца. Да хвърлим поглед в настоящето?
Нашата родина от няколко години вече е в Европейския съюз. На картата на Европа обаче тя съвсем слабо се мержелее. Защо? Жалката истина е, че нашите „задружни сили” отдавна са се изпарили. Разтърсвани от протестни действия, задкулисни игри и подкупена власт, ние едва ли бихме могли да се наречем задружни. От години насам девизът на всеки втори българин е „Спасявай се, както можеш”, а като се замисля, към днешна дата вече е на абсолютно всеки. За достойни българи като великия Апостол е немислимо да се говори, а чичкото с пълен джоб, „безстиден със ниско чело,/пратен на земята не се знай защо” е позната на всички ни фигура. Склонността ни да сме винаги недоволни вече стана пословична. Специалисти сме в „производството” на поколение без никаква култура на поведение и възпитание. По-лошо - талантите си потъпкваме сами, а на идейните и силните орязваме крилата още в зародиш. Хиляди българи живеят на и под прага на бедността. Да оставим съдбата на единичния човек настрана. Толерантност между институциите липсва. Множество въпроси във вътрешната и външната ни политика остават перманентно неуредени поради простата причина, че и там някой седи и „си клати краката” или си оправя маникюра, разбира се.
Иска ми се обаче да извърна глава от ужасяващите факти. България е на стъпалото на останалите европейски страни, но всички ние усещаме, че стоим на ръба. Все още неполетели в бездната на забравата, ние се борим със сетни сили, изпращайки талантите си извън пределите си, събирайки мимолетни похвали и облаги, вярвайки, че нещо може да се промени. Вярвайки, че все още можем да проблеснем като миниатюрна звездичка от някое безименно съзвездие на фона на Сириус. Грешката обаче е в манталитета на българина, изкривяван многократно през годините, докарал го до днешния начин на мислене и живот. Властта може да се смени, богатите чичковци може да бъдат осъдени, апостоли може да се раждат отново, но докато мислим по този начин, те винаги ще бъдат „обесвани”.
България може да блести и свети… някога, след стотици години, но дотогава тя ще бъде просто счупената, примигваща луминисцентна лампа на картата на Европа.
Паулина Пенчева, 12.а клас
