Важните решения са онзи крайпътен камък в живота ни, който изпитва и променя характера ни, поставяйки ума ни на предела. И когато тишината стане обсебваща, а стените сякаш с всяка изминала секунда се приближават все по-близо една към друга и единственият звук, който прорязва тишината, е ускореното ми дишане, в ума ми изплуват следните редове: „Текат минути, часове и дни/ в безспирен бяг безследно отлетели./ Как страшно в тези четири стени/ ти блъскаш своите мисли посивели“…Сблъсък - това е думата, която описва онова ти състояние, когато толкова разнородни сами по себе си мисли преминават през съзнанието ти със скоростта на светлината. Мисли от рода на: по кой път да поема? В България ли е моето бъдеще? Какво очакват другите от мен? Какво искат те? А това ли е нещото, за което мечтая аз? Толкова много въпроси и една дума, която ги обединява - България, а след този така мил звук следват поредица от картини, коя от коя по-чудни, вдъхновяващи и спиращи дъха. Картини на славни битки, вечнозелени гори и омайващо сини води. След този порой от видения у мен остава едно единствено чувство, а то е любов. Но не каква да е любов, а онази буйна, изпепеляваща и безгранична любов към отечеството. Чувство, което година след година става все по-силно и все по-завладяващо цялото ми същество. Родолюбието е като малко зрънце, което избуява, пуска дълбоки корени в сърцето ти и не те оставя дори за миг да забравиш това място, което те кара да се чувстваш у дома си. Това е така, защото не само ние живеем в България, а и тя живее в нас. И макар реалността да е друга и много млади хора съзнателно да избират да напуснат родината си, това не ги прави по-малко българи, а точно обратното, защото когато напуснеш едно място, можеш да оцениш колко мило, скъпо и значимо е то за теб.
Ето и моят ред е дошъл. Сега аз се намирам на кръстопът - да остана или да замина. В съзнанието ми неканени се явяват смътни картини на всичко онова, което „любя, тача и милея“, и изведнъж сивата до преди минути стая оживява. По стените играят сенките на родителите ми, които ме държат в скута си и ласкаво галят русите ми коси. В следващия момент пред очите ми се разкрива друга картина - как волно и безгрижно тичам редом с приятелите си по обширни ливади в търсене на нови приключения, а на лицето ми грее усмивката на едно дете…
Тиктакането на часовника ме изкарва от това ми състояние. Ето че светъл лъч озарява съзнанието ми. Това какво ще реша вече няма значение, защото дълбоко в себе си знам, че каквото и да избера, по който и път да поема, аз винаги ще помня една прашна пътека, която ще ме води към родния дом. Докато в сърцето си ще нося и пазя едно изречение, което ще ми напомня коя съм, откъде идвам и за какво се боря, а именно: „българин да се наричам – първа радост е за мене“.
Стефания Калева, 11.а клас
