Счупената матрица на образованието
 |
| Анета Петкова |
12-годишният Божидар от Смолян, който никога не е ходил на училище, но
има знания за повече от отличие разбуни тази седмица духовете. Оказа се,
че има още около 200 такива деца. Майката на Божидар обвини просветните
власти, че пречат на момчето да се развива, като не го допускат до
олимпиади и състезания. А това даде старт на поредица от дебати в
интернет, които целокупно заклеймиха родното образование, училището и
държавата.
“Ако беше обратния случай, при който Божидар не знаеше нищо, всички
щяха да питат каква е тази майка и къде са били социалните служби и
учителите. И дебатът щеше да е друг”, коментира моя приятелка с
дългогодишен стаж на родител.
Всъщност дебатът щеше да е същият. Не “за” или “против” домашното образование, не “за” или “против” правото на родителите да определят еднолично бъдещето на децата си. Дори не и заради това, че в случая на Божидар и на другите негови “съученици” става въпрос за закононарушение.
Всъщност дебатът щеше да е същият. Не “за” или “против” домашното образование, не “за” или “против” правото на родителите да определят еднолично бъдещето на децата си. Дори не и заради това, че в случая на Божидар и на другите негови “съученици” става въпрос за закононарушение.
Дебатът, който се налага все
по-сериозно през последните няколко години, е за доверието в
образованието. И той няма нищо общо с традиционното мрънкане срещу
системата, комунизма, неразбраната демокрация, партийният популизъм и
каквото там в момента не ни е удобно.
Факт е, че
Факт е, че
отрицанието на авторитета
на
училището се задълбочава сериозно. Той не идва от родителите на тези
200 деца извън системата. А от тези, чиито деца са в детските градини,
училищата и университетите. Те са, които мръзнат по опашки, за да бъде
прието детето им в уж по-доброто квартално училище.
Те дават
допълнителни пари за частни уроци, за да са сигурни, че то ще научи нещо
и така ще има реална преспектива. Родителите доброволно пращат децата
си зад граница с надеждата, че дипломата там ще им осигури добър старт в
живота. Но децата са тези, които осъзнават, че ако нямат право на
избор, не си заслужава да правиш каквито и да е било усилия. И ни го
показват всеки ден.
Всичко това не е просто недоволство. Как се иска от хилядите семейства да вярват в образователната система, след като от десетилетия
Всичко това не е просто недоволство. Как се иска от хилядите семейства да вярват в образователната система, след като от десетилетия
властта демонстрира недоверие
към
нея. Винаги в дневния ред на държавата има нещо по-важно от
образованието. Колко години учителите стоят натикани в ъгъла на
социалната справедливост и професионалното признание (та се стигна до
там, че след 10 години половината от учителите ни ще са пенсионери, а
нови няма да има). Не е достатъчно даскалът да се извади за 24 май и да
му се поизлъска имиджът, дори не е достатъчно да му се увеличи
заплатата. По-важното е да му се даде перспектива за развитие. Защото
това е първата стъпка към даването на такава на самите деца.
Училището
от години изсипва знания, но не се занимава с възпитанието. В този
смисъл родителите на онези 200 деца, а и на тези, които искат родителски
кооперативи за малчуганите, са прави да протестират. Защото училището
не възпитава ценности. Да, и обществото ни такива няма. Но нали от
някъде се започва?
Във всички образователни системи има агресивни
и проблемни ученици, има и класове с преобладаващи малцинствени групи.
Разликата между онези системи е, че там има методи за справяне с
проблемите, докато у нас няма.
Въпросите, които занимават
образованието ни, са в кой клас да се учи корен квадратен, а не как да
се учи, за да е полезно това знание в живота. Това важи не само за
средното образование, а и за висшето, в което дипломата отдавна се
приема като не винаги нужен къс хартия. Проблемът не е, че има матрица, а
че тя
не произвежда качествен продукт
Ние
се сриваме в международните класации по грамотност. С всяка година
изискванията за високо знание намаляват, пишат се програми за улеснение
на учениците, вузовете приемат който дойде и го оставят да завърши както
може.
Ние зубрим, а светът, към който твърдим, че се стремим, се учи да мисли. Твърдим, че сме “за” европейското образование, но ревниво пазим килийните си форми на обучение, удобно маскирайки ги като възрожденски. Запазването на празни работни места от страх да не избухнесоциално недоволство в образователната система е по-важно от това, че няма деца за нея. Гилдийните спорове кой предмет е по-важен и колко часа да се учи стигнаха до там, че математиката е 1 час в гимназията, а за българския език в някои училища се сещат когато дойде време за задължителната матура. Съвсем друг е въпросът, че родителите дават луди пари за частни уроци и курсове, за да разберат, че повечето от изпитите са направени проформа, а мечтаното училище почти с нищо не се различава от това, в което детето е било досега.
Ние зубрим, а светът, към който твърдим, че се стремим, се учи да мисли. Твърдим, че сме “за” европейското образование, но ревниво пазим килийните си форми на обучение, удобно маскирайки ги като възрожденски. Запазването на празни работни места от страх да не избухнесоциално недоволство в образователната система е по-важно от това, че няма деца за нея. Гилдийните спорове кой предмет е по-важен и колко часа да се учи стигнаха до там, че математиката е 1 час в гимназията, а за българския език в някои училища се сещат когато дойде време за задължителната матура. Съвсем друг е въпросът, че родителите дават луди пари за частни уроци и курсове, за да разберат, че повечето от изпитите са направени проформа, а мечтаното училище почти с нищо не се различава от това, в което детето е било досега.
Не е нормално
най-голямата цел на родителите, която изисква и много усилия от тях, да
продължава да е детето им да знае два чужди езика. Това за днешния свят
би трябвало да е нещо, което училището дава без проблем.
Примерите
са безкрайно много. И не, националните ни олимпийски отбори, които
непрекъснато печелят медали от състезания, не са достатъчен пример, че
просветата върви в правилната посока.
Пак стигаме до политиката.
Абсолютно престъпление е толкова години да не се приеме съвременен закон
за училищата. Защото всяко забавяне се отразява на няколко поколения.
Същото важи и за закона за университетите.
Вече свикнахме, че в България всяка промяна зависи от това колко време остава до изборите и дали няма да се засегнат интересите на един или повече коалиционни партньори. Но в този случай това пряко се отразява на
Вече свикнахме, че в България всяка промяна зависи от това колко време остава до изборите и дали няма да се засегнат интересите на един или повече коалиционни партньори. Но в този случай това пряко се отразява на
днешното ни утре
Звучи банално, но е
факт. И не става дума само за сегашните управляващи и екипа на
образователното министерство, който от септември миналата година обещава
промени и до този момент няма и една. Същото правеха и последните пет
правителства.
Да, знаем си кривиците, но от повтарянето им ползата е никаква. Лошото е, че дори не се опитваме да вървим по пътя, който може да сложи началото на една успешна промяна.
Да, знаем си кривиците, но от повтарянето им ползата е никаква. Лошото е, че дори не се опитваме да вървим по пътя, който може да сложи началото на една успешна промяна.
Просто си говорим,
пишем, обсъждаме и най-вече отричаме. Това е ясно, че няма да ни
помогне. Защото, ако изборът на родителите на 200 -те деца е укорим
законово и социално рисков, бройката им е пренебрежимо малка на фона на
непрекъснато отпадащите от училище.
Процентът на децата, които пребивават в училище без преспектива, без избор, без яснота, е много по-голям.
Изходът
- матрицата на образователната система има нужда да бъде сменена. Ако
България все още съобразява своето бъдеще спрямо една или друга
политическа конюнктура, то развитието на света е ясно. А днешните деца
са част от този свят и имат абсолютното право да са готови за него.
Нито
възрожденският дух на просветата ни, нито американската система за
домашно обучение, нито политическият пазарлък за реформи ще им помогнат
да получат това право.
Училището трябва да дава
възможности за избор
да
гарантира задължения и права, да възпитава и образова, но не на всяка
цена по единен калъп, а според възможностите на отделната личност.
Най-важното е, че то трябва да гарантира качество на услугата си. Само
тогава няма да говорим за прогнили системи, а родителите няма да са
принудени да припознават чужди каузи за своите деца.
Само тогава образованието наистина ще е институция и винаги ще е гарантирано, че дипломата дава качествен старт в живота.
