Мило
семейство,
Ето че хващам вече десетия лист
и отново се чудя откъде да започна. Тази
сутрин се събудих с чувството за изгубеност. Всъщност, сутрините от последните
месеци се будя със същото празно, разяждащо чувство.
Иска ми се днес да се сгуша до
теб, мамо, на дивана, пред бумтящата със сухи дърва печка. Знам, че ще погалиш
косата ми и ще ме попиташ какво не е наред. Ще ме „приземиш“ със своя типичен
реализъм и мъдро ще ми напомниш, че „не всичко, което лети, се яде“. Ще се натъжа
и ядосам, знаеш, но ти няма да ме оставиш разочарована. Ще ми вдъхнеш точната
доза кураж, от която имам нужда. В началото сигурно няма да те послушам, но ти
никога не се отказваш. Имам нужда от това. Имам нужда от топъл чай и нежен
разговор между майка и дъщеря. Имам нужда, но имам ли право?
Бих дала всичко, което имам
днес, макар че то не е много, за да прекарам няколко часа с теб, татко. Да си
отидем на село или да измайсторим нещо заедно? Ще ти разкажа нещо забавно, ще
ти споделя някоя съкровена тайна, а ти ще се усмихнеш. Твоята усмивка винаги е
стопляла сърцето ми, винаги ми е показвала, че не всичко е изгубено, че не
всичко е черно, че във всичко може да се намери частичка, която да ме зарадва.
Твоето спокойствие винаги е успокоявало и моята душа. В твоята прегръдка съм се
чувствала на най-сигурното място. Липсва ми тази прегръдка и днес, но имам ли
това право?
Ставам от леглото, обличам се и ми е някак
игриво. Да поиграем на топка, братче? Ще се гоним по двора или пък ще се сбием
в коридора. Може да ти помогна с домашните, а после да разходим кучето. Точно
днес искам да те гушкам, сякаш си още бебе, да те целувам, докато не ти остане
и глътчица въздух. Искам да се караме, да ме изнудваш за стотинки за дъвка,
обещавам, ще ти дам! Хайде да си приготвим закуска и да омажеш цялата маса, ще
почистя, без да роптая. Иска ми се днес да преживеем всички онези сладко-кисели
моменти, от които винаги съм бягала я защото нямам време, я защото „ми е дошло
до гуша“. Искам, но имам ли право?
Днес съм вече голяма.
Разочаровах ви многократно и опъвах нервите ви до последно. Мислихте си, че го
правя нарочно… е, понякога наистина беше така. Аз упорито си мислех, че мога и
без вас… е, трябва да призная, че не мога. Не мога да ви забравя и изоставя,
защото вие сте моето семейство и ако приятелите, постиженията и материалното са
все временни неща, то семейството е вечно. Семейството е коренът, от който имам
нужда, за да не се чувствам изгубена. Семейството ми, това сте вие, хората,
които сте ме градили като личност още от първия ми дъх. Именно вие, във всички
онези малки моменти, някои забравени, други помня сякаш са от вчера, сте ми
помогнали да стана това, което съм. Може би е късно? Е, вярвам, че никога няма
да бъде късно да ви кажа колко много ви обичам, мило семейство! Простете ми
грешките и ми позволете да ви прегърна силно, защото, както на 5, така на 25,
така и на 105, вие винаги ще бъдете всичко за мен. Хайде да прекараме днешния
ден заедно, с вас, мое безценно семейство!
Паулина
Пенчева, 12.а клас
