Още от настаняването си в почивна база „Шумнатица“ ние разбрахме, че престоят ни никак няма да е неприятен или скучен. Отдалеч си личеше, че спалните помещения и столовата са скоро обновени с дограма, ламинат, изолация, както и нови легла, столове и маси. За нас, ветераните на пътуващото училище, това си беше истински лукс, сравнено с обикновените планински хижи, в които сме пребивавали предишни години. За да не стои големият двор на базата празен, нашите учители се бяха погрижили да приготвят спортни игри за нас, които заемаха всяка свободна вечер и ни нахъсваха да работим в екип и да се борим за наградите лакомства.
Да преминем обаче по същество - идеята на пътуващото училище е да заведе учениците в природата, да ги запознае с различни представители на флората и фауната, да им подари емоции, които няма как да се изпитат пред лаптопа вкъщи. Това се случи с нас и тази година.
Още на втория ден смело се запътихме към връх Мальовица. С горчива усмивка се налага да си призная, че този първи преход ми се опря, върхът остана непокорен от една голяма част от нашата група. Точно това обаче открои най-твърдите измежду нас, които с помощта на опитните ни водачи от училището за планински водачи в с.Черни Осъм - Калоян и Пламен, задъхани стигнаха до горе и през всичките следващи дни с удоволствие разказваха на останалите за гледката и това, че „Рилският манастир изглежда като кутийка!“. За да не се претоварваме, преходът, част от който се минава с лифт, на следващия ден бе лек и ... облачен, а дестинацията - х. "Чакър войвода". След като разбрахме, че царската ловна хижа „Саръ гьол“ е затворена за посетители и не можем да я разгледаме, останахме на по горещ чай в уютната атмосфера на „Чакър войвода“. Точно на излизане закапа дъжд и екипирани с дъждобраните, но с все така усмихнато настроение, поехме надолу, за да хванем лифта обратно до Боровец.
Най-дългоочакваният за мен ден бе този, в който се запътихме към връх Мусала. Изкачването на исполина на Балканите бе моя мечта още от начален курс, когато не можех да си представя що за височина са 2925 м. Е, не само че си ги представих, но и ги победих. Важно е да се отбележи, че цялата ни група пое по каменистите пътеки с голямо желание и през цялото време поддържахме много добро темпо, като стигнахме до заслона преди върха за по-кратко от обявеното на табелите време. След почивката на заслона мъглата около върха се разсея и вече съвсем ясно виждахме целта си. Както на всички ни е известно обаче, последните метри са най-трудни, защото след тях те чака най-сладкото. Каменен ръб и метално въже, за което се държат и качващите се, и слизащите, водят до заветната височина, а тръгнеш ли, няма връщане назад. С взаимна помощ стигнахме до горе, а там ... рай. Пожелавам на всеки да усети тръпката и да се наслади на гледката. Всички ние бяхме изключително горди, че сме успели, и като че ли имахме сили да го изкачим още веднъж, адреналинът се усещаше във вените.
Последния ден прекарахме в развлечения и събиране на багажа, за да се отправим на 8-ми сутринта към Троян. По пътя не спрях да си мисля колко благодарни трябва да сме за това, че сме се родили и живеем точно в България, защото втора като нея действително няма. И, разбира се, колко трябва да се радваме, че имаме такива учители, които ни предоставят възможността да пътуваме и опознавайки природата, да опознаем себе си.
Паулина
Пенчева, 11.а клас
