СИП Електронни медии
Досега не бях ходил в чужбина, така че не знаех
какво да очаквам. Пътуването с автобуса
беше цели 22 часа, голямо пътуване. Когато пристигнахме в град Улм, валеше като
из ведро, а аз нямах чадър, нямах качулка, нищо нямах. Въпреки че гарата беше
на 200 метра, се измокрих, сякаш бях скачал в басейн с дрехите си. След малко
чакане и голямо студуване се качихме на влака за Елванген. Когато слязохме на
гарата, ни чакаха много деца, майки, бащи, баби, но повечето не знаеха кого да
търсят, тъй като не се познавахме. След като се поразпознахме и нахаресахме, аз
се озовах в семейството на Филип. Запознах се с майка му и тя ни качи в една
малка черна кола, в която те лесно се събраха, но за мен си беше изпитание.
Така, наредени като сармички, потеглихме към
малкото село Далкинген. Там не живеят много хора. Направи ми
впечатление, че в Елванген не видях повече от 20 жилищни блока. Всички германци
живеят в къщи, големи, хубави, едноетажни къщи. Много подредени.
Слязохме от малката черна кола и се запознах с
бащата и сестрата на Филип - Марко и Дана. Къщата беше прекрасна, а Филип имаше
просто най-страхотната стая на света, която не делеше със сестра си. Настаних
се и раздадох подаръци от България на семейството - сувенирчета, на които много
се зарадваха. До края на деня играхме на джаги и други игри, на които децата
много се радват.
Изведнъж в 18:00 часа майката на Филип ни покани на вечеря. Аз
бях учуден ужасно много, като знам, че понякога обядвам в 15 часа. Всяка вечер
вечеряха в същия час. Неслучайно се носи славата на немската точност. На вечеря
ядяхме много интересни неща, някои от тях бяха вкусни. Едното обаче беше
макарони на фурна, но без захар и с ужасно много месо. Да кажа честно, не ми хареса особено, но го
изядох , за да не обидя немците още първата вечер. Отидох в стаята си и заспах
с голямо удоволствие, като чаках следващите 7 дена.
Събудих се и отидох да закусвам. На масата имаше
панер с малки хлебчета, масло и много шунка, на това много се зарадвах. След
това отново се качихме в малката кола и се запътихме към Елванген, където
трябваше да се срещнем с групата. Посетихме заедно базиликата и екскурзоводката
ни разказа доста неща, които госпожата ни преведе и от които почти нищо не
запомних, само гледах. Не бях виждал по нашите църкви такива неща. Всичко беше
различно - стенописите, иконите, статуите. Светло и приветливо. Православната и
католическата църква бяха една до друга, живееха в синхрон. Разходихме се почти из целия град, като
навсякъде виждахме различни сгради, по които имаше много орнаменти и скулптури,
като често се забелязваха статуи на коне. Посетихме и училището им.Интересен беше и денят, прекаран в Щутгарт. С пристигането се насочихме към огромен, подреден зоопарк с интересни животни. Забавлявахме се много с маймунките. Минахме през парк, който ми се стори по-голям от Троян. След изморителен поход през парка и в ужасна жега стигнахме центъра на Щутгарт. Огромен град. Намерихме най-голямата улица, на която някога съм бил, пълна с магазини, всякакви. Дойде време да се връщаме.
Бяхме почти стигнали мястото, на което трябваше
да се чакаме, когато големи капки започнаха да се изсипват от небето. За около
минута настана невиждана градушка, а пренаселената улица опустя за броени
секунди. Всички се бяха скрили в магазините. Дойде ми изключително глупавата
мисъл: „Ще бягам!“. И така аз сам на цялата улица тръгнах да тичам към близкия мол.
Тичах и си мислех: „Аз съм един сам българин на една голяма немска улица“. Чувствах
се различно, капките падаха по лицето ми, от което изпитвах удоволствие. Летях.
Стигнах и се „приземих“ и отново, като в Улм, бях толкова мокър, че от цялото
ми тяло течеше вода, а също и не виждах нищо, защото очилата ми бяха мокри.
Точно започнах да изцеждам водата от дрехите си и видях приятелите ми да идват,
а за мое най-голямо разочарование вече нямаше и помен от дъжда и дори запече
слънце, което почти ми се присмиваше, но аз бях щастлив.
Така съвсем неусетно минаха 5 дена, в които
имаше доста разходки и много интересни
вечери, както и салата от шунка и кисели краставици, която много харесах, и
подобни чудеса на немската кухня. Дори намерихме турска пицария, в която
предлагаха айрян, който доста ми напомни за България, но се оказа, че в
Германия никой не го пие.
Така след около два-три часа се прибрахме и за
нещастие на всички трябваше да си тръгваме. Така се сбогувахме и се запътихме отново към Улм за автобуса към
България, но имахме около два часа време. Отидохме към една безумно висока
сграда, катедрала. Най-запомнящото се от нея бяха стъпала, стъпала и още
стъпала. Те бяха подредени в почти безкрайна спирала. Най-високото място, на
което съм се качвал.
След това отидохме до река Дунав, която беше
много по-малка, отколкото е в България. Така след половин час се завърнахме на
автогарата и изчакахме автобуса, който ни закара към София. Главата ми беше пълна с впечатления и спомени,
нови приятели, а краката ми - с мазоли.
СИП Електронни медии
