Левски записва в едно малко тефтерче своите обиколки за
създаване за комитети , имената на революционерите, с които се среща.Стриктно
води комитетските сметки, редовно вписва, до последния грош, направените лични
разходи.
На 115 страница в тефтерчето си Левски възкликва Народе????.
Защо? Дали защото вече е разбрал, че народът няма да се вдигне, а ще чака някой
да го освободи, че предпочита спокойствието пред сигурната гибел. Колко болка и
горчивина!
Вече 140 години кънти този вик - Народе????... Но кой го чува?
Какво се случи с теб, народе?
Защо не спаси своя Апостол, защо го остави неопян и
непогребан? Днес в кабинетите на управниците стои неговият портрет. Защо? Да се
съизмерват с неговото велико дело ли? Не! На всяко честване за Левски припомнят
думите на Апостола за чиста и свята република, за саможертвата в името на
Отечеството, поднасят се огромни букети… И толкова… На следващата година отново
и отново…
Свидетели на безогледни кражби на различни нива, вече ни
изглежда странно, че трябва да се отчитат похарчени
грошове за подковаване на коня, за шаяк за панталони, за копчета.
За 140 години забравихме да мислим за общото благо, станахме
егоисти. Нарекохме игото присъствие, за
да угодим на чужди интереси. Забравихме за своята национална идентичност и се
втурнахме да ставаме граждани на света. Приехме за нормално да ни съдят чужди
съдии по чужди закони, захвърлихме съвестта си на боклука. Постепенно забравяме
буквите, с които героите от Априлското въстание написаха „Свобода или смърт”, и
ги заменяме с латински.
Отдавна изчезнаха от речника ни думите „срамота” и
„грехота”.
Позволихме да ни водят продажници, които превърнаха
политиката в доходоносен занаят. Съсипахме чудесната ни природа, подвластни на
алчността си. Забравихме идеалите за свобода и равенство, оставихме народната
работа недовършена, а личната издигнахме в култ.
Забравихме, че Бог е създал хората свободни и равни и
еднакво са за осъждане тези, които поробват, и онези, които търпят от страх.
Левски
мечтае хората да живеят човешки, да бъдат господари на всичките си права, иска
народ, който не се страхува от свободата и който съди сам себе си. А сега ние
сме обеднели, ограбени, болни, безработни, отчаяни, без сигурност и надежда за
утрешния ден. И отново робски търпим. Докога?
Време е
отново да прочетем тефтерчето на Левски, стиховете на Ботев, „Под игото” на
Вазов и да намерим себе си като народ! Дано не е късно!
Миглена Кънева, 11. клас
