Всички сме чували за конете. Те живеят в обширни
поля и препускат на воля.
Вихър и приятелите му също правели това, докато
една зла вещица не решила да изпълни коварния си план и да отнеме свободата на
всички животни. Тя забъркала специална отвара, която да превърне всички живи
същества освен хората в неща, с които да се забавлява.
Когато Царят на животните, Лъвът, разбрал каква
съдба грозяла народа му, той изпратил маймуните, въоръжени с жезли, да унищожат
отварата, и коне, които да стъпчат злата жена.
Всички маймуни и коне били готови за битката и
тръгнали към Замъка на злото, в който живеела вещицата. Те нахлули вътре, но
това, което заварили, ги изненадало. Тя била омагьосала стотици животни, които бързо
заловили героите. Един папагал довел злосторницата.
- Вие какво правите в дома ми? – попитала тя. –
Как си позволявате да влизате без разрешение?
- Ние сме тук, за да те спрем! – отговорила една
от маймуните.
- Никога няма да ме спрете! Ще ви използвам в
армията си. Тези коне не могат да ес бият, ще ги направя на въртележка, на
която да се возя, колкото си искам! – заканила се тя.
За един миг Вихър и цялото му стадо били
обгърнати от желязо.
Те не можели да помръднат вече. Само тежките им
окови ги въртели безспир. Животът им бил ужасен оттогава – не можели нито да
ядат, нито да пият, но нещото, което им липсвало най-много, била свободата. Винаги
си мислели за полята и високите треви, в които се гонели.
Най-лошото било, когато се появявала виновницата
за това. Тя се качвала на тях и се возела с часове наред, като през това време
ги ритала с острите си обувки. Скърцащите им обвивки ги държали на едно място,
колкото и да ес опитвали да избягат.
Това продължило толкова дълго време, че и те
самите вече не знаели.
Един ден една мишка дошла при тях.
- Аз съм тук да ви спася – казала тя. Открихме магьосник,
който ми даде вълшебен ключ, с който да ви измъкна от оковите.
- Дори и да успееш, как ще излезем от замъка? –
попитал един от конете.
- Много тихо ще се вмъкнем през един от тунелите
и ще стигнем до залата с отварите и магическите книги. Там трябва да потърсим
нещо, с което да си послужим и да излезем – обяснила тя, докато отключвала
веригите на конете.
Отново освободени, те тръгнали, водени от
мишката, през всевъзможни тунели – едни били толкова тесни, че всички освен нея
трябвало да пълзят, било много горещо и тъмно, а други били големи колкото
стая, украсени с коледни лампи, и подът не се виждал от сняг.
- Това са различните стаи, в които живеят
животните – започнала съвсем тихо да разказва на конете. - Тя взема за заложници
същества от цялото царство, а на някои места е много по-студено от други.
- З-з-атова ли тук е т-т-олкова студ-д-ено? –
попитал Вихър, разтреперан от студ.
Докато изричал това, в стаята влезли няколко бели
мечки, които забелязали останалите и тръгнали след тях. Мишката се хванала за
опашката на Вихър и стадото се понесло през тунелите. Замъкът бил като един
голям лабиринт, в който дружината се лутала часове наред, след като мечките ги
изгубили от поглед.
- Накъде да тръгнем сега? – запитали се всички.
Никой не знаел. Отчаяли се, но не се отказали и
продължили да търсят залата, в която ще намерят отвара или заклинание, с което
да се измъкнат.
Продължили напред. Пътят се разклонявал на две –
вдясно имало коридор, който продължавал нагоре по дълго и тясно стълбище, а
вляво имало огромна врата, обсипана със скъпоценни камъни и злато.
- Как така сте ги оставили ад избягат, глупаци
такива? Сега аз ще трябва да ги открия! – дочули те отвътре.
- Как ще ги намерите в този голям замък? Ще
отнеме ужасно много време – казал някой зад вратата.
- Наистина си много глупав! Ще използвам
кристалната си топка, за да видя къде са, и ще ги заловя – отвърнала с креслив
глас вещицата.
След миг се чули стъпки към вратата.
- Да бягаме! – извикала уплашено мишката.
- Не! – отвърнал Вихър. – Тази топка сигурно е в
стаята със заклинанията. Ако я проследим до там, без ад забележи, ще стигнем
много по-лесно, отколкото ако я търсим сами.
- Да се скрием и когато отмине, ще тръгнем след
нея – предложил един от конете.
Ядосаната жена излязла и тръгнала нагоре по
стълбите, а след малко и те я последвали. След няколко врати тя завила вдясно
към един тъмен коридор, в чийто край имало врата, залостена с голям стар
катинар. Тя навдигнала шапката си и извадила ключ, с който си отворила и
влязла.
- Ще го взема! – казала мишката и смело изтичала
до вратата. Покатерила се бавно нагоре и хванала бравата.
- Внимавай! – викнал Вихър, когато вратата рязко
се отворила. Тя тупнала на земята и бързо се скрила. Вещицата подала глава,
огледала се и пък затворила.
След като се уверила, че вече е безопасно,
мишката отново се запътила към ключа. Завъртяла го и го извадила от вратата.
- Сега какво ще правим? – попитало едно по-малко
конче.
- Не съм сигурна, че… - започнала тя.
- Вижте! Прозорец! – прекъснал я Вихър. – Точно под
него е гората!
- Можем да извикаме някой да ин спаси! – викнало радостно
малкото конче.
През това време заекът, който минавал отдолу,
дочул щастливите им викове и тръгнал към лъва, за да му каже.
Преди стадото коне и мишката да ес успокоят, вече
били дошли големи птици, които лъвът бил изпратил, за да ги спаси.
Така героите били спасени, както и всички животни,
които злата вещица използвала. Тя не могла да мине през вратата, която сама
била направила, и останала в онази стая.
Цялото животинско царство празнувало, а Вихър и
приятелите му отново тичали на воля в полята.
Пепа Гъркова, 7.б
клас, СОУ „Св. Климент Охридски”, гр. Троян
