СУ "Свети Климент Охридски" Троян

        В съвременният свят  човек често чувства ограничение и влияние върху своята свобода. Сякаш някой друг определя пътя ни, насочва живота ни в определена посока или му пречи да поеме по друга… Сякаш сме кончета от детска въртележка, въртящи се в омагьосан кръг, докато всъщност копнеем да побегнем към непознатото като диви коне! Остава да го поискаме и да се осмелим да поемем по този път…
        Ограниченията! Често се оплакваме от липса на възможности и алтернативи. От скучното ежедневие, сивотата на работното място, „непосилните” уроци в училище и въобще от всичко! Истината е, че просто обичаме да се оплакваме, нали? Това ни е като национална черта. Но какво наистина ни ограничава? Какво ни пречи да напуснем работата, която ни кара да се чувстваме непълноценни, и да започнем отначало? Да сложим в един куфар малко дрехи и най-сетне да направим мечтаното околосветско пътешествие? Всички знаем отговора, знам го и аз. Но е трудно да признаеш пред себе си, че ти си виновен за случващото се в своя живот. Отговорността е голяма, може би непосилна за някои. Тогава прибягваме към оправдания и намираме друг, който да е виновен… та дори и Бог, само не и ние.
        Ограничават и очакванията, стереотипите, обществените нагласи… Ако си отличник в училище, като мен, всичките ти съученици, учителите ти, родителите ти, всички те имат очаквания към теб. Едните, да им подсказваш на тестовете, другите, да знаеш отговора на всеки техен въпрос, а третите – да им носиш бележник винаги пълен с шестици. Тези нагласи и очаквания тежат и натоварват, повярвайте ми, така е. Какво ще стане, ако един ден просто не искам да отговарям на въпросите по литература или философия, или някой друг ученик иска, а не му е дадена възможност? Ако днес съм решил да не уча по физика и да не решавам задачи по математика, а вместо това – да мечтая! Толкова ли е лошо?! („Логиката ще те отведе от А до Б, въображението ще те отведе навсякъде” – казал го е самият Айнщайн.) Цялата идея за това какво да правиш, за да имаш „страхотен”, „успешен”, „щастлив” живот, е скучна и досадна, ограничава въображението ти – „Завърши средното си образование с 6.00, вземи си матурите с отличен, влез в най-престижния университет, започни работа в чуждестранна фирма или замини в чужбина…” Сякаш всичко вече е решено и предначертано, твоето мнение не е важно, просто вървиш по определения път. Глупаво е – няма формула, която да ти гарантира щастието в този живот. Всеки сам трябва да открие СВОЯ път…
        Като цяло човешката суета ограничава и изморява… Всички условности, формалности, вежливостта от куртоазия и т. н. Очакванията да поздравяваш познати и приятели, когато ги срещнеш, макар да не ти се иска да виждаш жив човек в този момент… Съседите, които са ти просто антипатични, шефът ти, който може да е пълен идиот, а не можеш да му кажеш нищо. Всички тези неща се превръщат в система, очертават една рамка, едно монотонно съществуване, от което човек иска да избяга в даден момент.
        Когато почувствам, че съм изпаднал в такова еднообразие, аз бягам в планината или някъде другаде в природата. Тя – природата, е мое убежище. Място, където мога да мисля, да релаксирам и да се чувствам свободен, далеч от суетата на града. Пътуванията насам-натам също ме отвличат от „въртележката”. Аз, като всеки човек, имам нужда от подобни бягства. Не само физически, но и душевни… мисловни. Една от най-големите ми страсти е мечтаенето – страхотен порив, според мен, към други светове, друга вселена. При това не изисква нищо особено – затваряш очи и вече няма невъзможни неща.
        Днес много държим на свободата си, на правото си на избор… Но по едни или други причини, често вглъбили се в бита си, се превръщаме в „кончета, въртящи се в кръг”. Спираме да мислим, да опитваме нови неща, да се развиваме. А това е смисълът на човешкия живот – развитието и усъвършенстването. Без да рискуваме и да се хвърляме към непознатото от време на време, животът не е пълноценен… губи се смисълът. Затова трябва да сме като буйни коне в „луд галоп”, както е изпял гениалният руски бард, за да сме сигурни, че битието ни е осмислено.