Някога, много отдавна, далече, далече от тук, във Вълшебната гора, живеели последните еднорози. Те били мили същества, разбирали езика на всички жители на гората и живеели в мир и разбирателство с тях. Но от всичко най-много обичали децата. Вечер, когато те заспят, еднорозите излизали от гората, понасяли ги на крилете си и отнасяли децата в чудно приказни светове. Ако някое дете разкажело за приключение с еднорог, всички мислели, че това е само сън. В еднорози вярвали само децата. Възрастните мислели, че те не съществуват и никога не са съществували.
В края на Вълшебната гора живеела Великата повелителка на магията. Тя била зла и завистлива жена. Не обичала никого. Нямала си приятели в гората.
Един ден тя завидяла на еднорозите и ги омагьосала. Те се превърнали в онези кончета от въртележката, на която всички сме се качвали като деца. Това било голямо нещастие за еднорозите. Когато лунапаркът разпънел шатри и всички деца се струпвали да се повозят на въртележката, сърцата им се пълнели със скръб. Те много тъгували за своята Вълшебна гора, за приятелите си, за цветята, пеперудите и птиците, за нежния ромон на поточето, което прекосявало долината на Феите.
А Вълшебната гора вече не била същата без еднорозите.
Един ден Феите от Долината се събрали и започнали да обсъждат план за разваляне на магията на Великата повелителка.
- Тя е всемогъща, никоя от нас не може да развали нейната магия! – казала Пом – най-младата фея.
- Вярно е, нейната сила е велика и нищо не може да се направи за нашите приятели – казала Миа.
- Деца, наистина магията на Великата повелителка е много силна, но не всичко е загубено! – отнякъде долетяла Лина – една възрастна фея, която от години се била преселила в Двореца , където трябвало да се роди Спящата красавица. Тя чула за нещастието, което сполетяло вълшебната гора, и решила да се върне, да проучи магията и да се опита да поправи нещата.
Всички феи започнали една през друга да дават предложения за магия. Но Лина била натрупала доста опит като магьосница. Според нея, магията можела да бъде развалена само ако някой истински повярва в съществуването на еднорози. И … отлетяла за града, където еднорозите цял ден возели децата на въртележката. Като една истинска вълшебница Лина се преоблякла като продавачка на захаросани ябълки. И от дете на дете, обиколила целия панаир, за да надникне в душите на хората. Преди да отлети за Долината на феите, Лина за последен път минала покрай въртележката, за да покаже на еднорозите, че те не са сами и приятелите им не са ги изоставили. Поръсила вълшебния прашец и отлетяла.
Вечерта, преди да затвори лунапаркът, едно момченце задърпало ръката на майка си.
- Искам да се возя на еднорог! Искам да се возя на еднорог! – през сълзи викало то.
- Какъв еднорог, това е обикновена въртележка, като тази от филмчето по телевизията! – опитвала се да го утеши майката.
- Не, това е еднорог! Това е истински еднорог! Не виждаш ли, еднорог е! – плачело детето.
Тогава майката приближила въртележката и поискала да купи билетче.
- Не може! Затваряме! Елате утре! – сърдито отговорил директорът на лунапарка.
- Но утре няма да има еднорози! –продължил да плаче малчуганът. – Няма да има! Те ще си отидат през нощта!
- Как ще си отидат?! Та те са дървени! – развикал се сърдито мъжът от касата. – Не може! Елате утре!
И момченцето поело към дома, като през сълзи повтаряло: „Искам да се возя на еднорог! Утре няма да го има!”
Вечерта заспало с мисълта за еднорога от въртележката. Цяла нощ в съня си препускало с еднорога по приказно красиви места, дори достигнало до звездите. На разсъмване, когато пропели петлите, еднорогът сякаш с човешки глас проговорил:
- Помогни ни! Великата повелителка на магията ни омагьоса да возим по цял ден децата на въртележката . Но ние не можем да стоим тук. Тук никой не вярва в еднорози! Искаме да си отидем във Вълшебната гора, където е нашият дом. А и сега няма кой да посещава нощем съня на децата. Сега децата нямат вълшебни сънища, защото няма кой да ги отнесе там.
- Как да ви помогна? – попитало в съня си детето. – Та аз дори не можах да се повозя днес на еднорог! Как да помогна?
- Как ли, ами просто е – само трябва да вярваш в нас. Твоята истинска вяра ще ни върне в съня на децата и в нашата Вълшебна гора.
И момченцето отворило очички. То отново било в стаята си, в своя дом и нямало никакви еднорози. Когато майка му започнала да го приготвя за детската градина, то се сетило за еднорога от съня си и се разплакало.
- Искам да се возя на еднорог! Заведи ме в лунапарка, мамо! Искам на въртележката с еднорозите! Те са истински! Повярвай ми, мамо, истински са! – нареждало през целия път детето.
Вечерта, когато отишли с майка си на въртележката, момченцето познало еднорога от съня си и се качило. Тогава еднорогът сякаш му намигнал приятелски.
През целия път до вкъщи детето не спирало да се хвали на всеки минувач:
- Возих се на истински еднорог! Яздих еднорог, съвсем истински!
А хората поклащали глава с недоверие и с усмивка отговаряли:
- Да, да-а-а! Но еднорози има само в приказките!
Както всяка вечер, нахранило се и си легнало. Но му се присънил странен сън – отново същият еднорог, но този път последван от много други като него. Всички до един бяха от въртележката: онзи с червената звезда, и другия, със сребърната юзда, и този, който му намигна. Всички до един бяха там, на поляната.
- Момченце, ти повярва в нас и твоята истинска вяра ни върна към живота. Ти ни спаси от магията на Великата повелителка и ние отново можем да посещаваме съня на децата. А сега ние отиваме у дома – Долината на феите. Лека нощ, приятелю!
Слънцето бавно изплувало от хоризонта и донесло нов ден. Но всички в малкото градче се трупали около лунапарка. Разнесла се новината – кончетата от въртележката ги нямало. Хората недоумявали кой може да вземе кончетата?!
Само момченцето знаело истината, но все едно, дори и да каже, никой нямало да му повярва.
Та еднорози има само в приказките!
Мария Веселинова, 5.в клас, ОУ ”В. Левски”- Ловеч
