Беше люта и студена зима. Лунапаркът беше оживен както винаги. Скоро щеше да се стъмни. Всички родители упорито молеха своите деца да тръгват.
След половин час лунапаркът опустя. Беше тиха и студена вечер и всички бързаха към домовете си. Наблизо имаше дом за сираци. Всеки ден горките самотни деца гледаха през прозорците към другите деца, които заедно с родителите си се забавляваха.
Едно от децата с красиви сини очи и дълга руса коса, която се спускаше като водопад и обвиваше нежно слабичките рамене, най-много от всички мечтаеше да се качи на въртележката с кончета. Всичките бяха бели, с дълги бухнали гриви и опашки.
Когато вече всички спяха, на момичето му се стори, че някакъв глас му нашепва , че вратата не е заключена. То набързо стана от леглото си и отиде да провери. И наистина - някой неволно бе забравил да заключи. Момичето, на име Маги, си втурна, без да губи време, към притихналия лунапарк.
Много лесно то намери въртележката, тъй като я бе гледало стотици пъти през прозореца. Маги стоеше и гледаше в захлас кончетата и дори не усещаше студа наоколо. Когато понечи да се качи на гърба на едно от кончетата, то се размърда и проговори с човешки глас.
- Мило дете, какво правиш тук само през нощта ?
Маги го гледаше с недоумение, без да се уплаши, и му проговори с тих глас:
- Аз съм сираче и дойдох от дома, защото много исках да се повозя на тази въртележка.
Кончето й разреши да се качи. После се отдели от въртележката и пое по широката алея. Детето бе се вкопчило в красивата дълга грива на коня. Те излязоха от лунапарка и се понесоха по осветените с огромни фенери улици. Маги разглеждаше витрините с красиви играчки, накити и разноцветни дрехи. Тя беше във възторг от видяното. На една от витрините имаше безброй много плюшени играчки . Най-красива от тях бе едно бяло мече с черни петна по тялото - малка панда. Детето много го хареса и му се прииска да го има, но добре знаеше, че не може да има всичко, което поиска, затова нищо не каза. След като обикаляха така дълго време, конят пое обратно и те отново се върнаха в лунапарка. Маги го попита:
- А ти защо можеш да говориш ?
Докато се люлееше, конят започна да й разказва своята история.
- Някога, много отдавна, аз бях принцеса. Влюбих се в момъка, който се грижеше за конете в палата на баща ми. Той бе много мил и внимателен. Обичаше ме и беше готов на всичко за мен. Знаехме, че баща ми няма да разреши да се омъжа да него, и затова решихме да избягаме. Една нощ той оседла два коня – бели, с дълги гриви. Но баща ми бе чул конския тропот и се събуди. Разбра какво сме намислили, много се ядоса и ни омагьоса да бъдем коне до края на дните си. Майка се опита да смекчи проклятието - направи така,че през деня да сме част от познатата ти въртележка, а през нощта да оживяваме и свободно да се разхождаме по света. Оттогава аз и съпругът ми сме омагьосани и живеем тук. Магията може да се развали само ако някой от все сърце пожертва нещо свое за нас.
Маги толкова хареса този женски глас, че веднага реши да помогне. А тя нямаше нищо свое освен дългите си руси коси, на които всички се радваха.
Изведнъж Маги побягна в тъмницата и се върна с парче стъкло, с което тя отряза хубавата си коса, и каза:
- Ето, давам ви своите коси, защото нямам нищо друго, което да ви дам.
В този момент магията се развали и конете се превърнаха в хубава жена и хубав мъж. Косите на малката Маги, дадени от сърце, ги спасиха. Те се втурнаха и взеха Маги на ръце. Започнаха да я прегръщат и целуват.
Жената попита Маги:
- Ние винаги сме искали да имаме свое дете. Искаш ли да останеш с нас?
Сините очи на малката Маги се наляха със сълзи от умиление. Гърлото й беше свито и не можа да отговори, само поклати глава.
Ето как лошите дни за Маги останаха само в спомените й и тя беше възнаградена за доброто сърце и готовността да даде всичко свое, за да помогне на другите, които са в беда. Така всички заживяха щастливо. А незнайно как някой беше оставил красивата малка панда пред вратата на Маги. Тя много й се зарадва.
Ванеса Маринова, 7. клас, ОУ ”Васил Левски” - с. Торос
