Вече не съм дете. Само след няколко месеца ще навърша осемнадесет години. Много се вълнувам и с огромно нетърпение очаквам този момент. Вече аз ще управлявам живота си, ще вземам решения и ще отговарям за тях. Аз ще преценявам кое е редно и кое не е. Няма да имам никакви ограничения и прегради. Ще бъда свободна да живея по моите правила и според моите желания. Много искам този момент да настъпи. Искам да го посрещна тържествено, с голям и весел празник.
Но понякога, когато съм сама, потъвам в мисли и ме обземат съмнения. Наистина ли съм пораснала? Готова ли съм за тази свобода? Няма ли да ми липсва детството? Когато се замисля за него, се усмихвам, без да искам. Аз имам много безгрижно, щастливо и щуро детство. Затварям очи и в главата ми нахлуват спомени – пъстри, палави, неповторими.
Неразделна част от детството ми, разбира се, е моето семейство, топлият дом, моята стая. Незабравими са щастливите ни Коледи, изпълнени с моята детска невинност, рождените ни дни. Много очаквани и желани винаги са семейните ваканции, особено летните.
С нищо не може да се сравни нетърпението ми, когато отивам на плажа с мама и тате, но не по-малко вълнуващи са и вечерните ни разходки, които задължително минават през лунапарка. Хилядите светлинки, безбройните звуци, многото хора и люлки ме карат да се чувствам като в приказка. Бързам към любимата си въртележка, на която има много кончета, които обикалят в кръг, всичките яхнати от малчугани. Светят много лампички, блеснали като слънца. Звучи детски смях. Притаила дъх, чакам с нетърпение въртележката да спре, за да се кача и аз. Ето, тя спря. Затичвам се към любимото си конче със златна грива. Вдигам краче, за да се кача, но е твърде високо. Оглеждам се безпомощно. Тате вече ме е настигнал, вдига ме на ръце и ми помага да се кача. Въртележката се завърта все по-силно и по-силно. И нищо, че обикалям в кръг, аз имам чувството, че летя към облаците. Мама и тате стоят отстрани и следят да не падна. На всяка обиколка ги търся с очи и им махам с ръка. Те също ме виждат и ми се усмихват. Аз не мога да се наситя, искам още и още... Чувствам се като част от приказка, която не искам да свършва. Всяка вечер, докато сме на почивка, ходим на въртележката и винаги със сълзи на очи слизам от любимото си конче.
А сега? Сега бързам да сляза от въртележката на моето детство. Искам да настъпи моментът, в който ще съм свободна да управлявам живота си. Давам си сметка, че много неща ще се променят, защото свободата означава и отговорност. Препускайки по моя път, сигурно ще се случва и да падам. И тогава тате може да не е наблизо да ми подаде ръка. И въпреки това, точно като необязден жребец, нямам търпение да разтърся грива и да полетя в галоп след мечтите си, към неизвестното.
А въртележката? Тя ще продължава да се върти. На мое място други малчугани, безгрижни и с грейнали очи, ще летят към облаците. А може би и аз понякога ще се връщам при нея – когато съм сама, затворила очи, в спомените си.
Ива Петкова, 11.а клас, СОУ „ Свети Климент Охридски “
