Днес у хората върлува една много често срещана болест. Тя ги кара да се затварят в себе си, да спират да се развиват, да не четат, да не слушат, да се крият, да бъдат злобни, агресивни, принудени, студени... Тя е заразна – убива човешкия дух, неговите стремежи и мечти. Тя унищожава всичко красиво на този свят – както у хората, така и в природата. Тя сее смърт. Наказва. Натъжава.
Нейното име?! Страх!
Лек за нея?! Има!
За жалост обаче малцина са тези, които откриват този лек. Но успеят ли да го направят – животът им придобива смисъл.
Неговото име?! Риск!
„Защо, защо, защо?” Всичко, което чуваме напоследък, се заключава в този въпрос. Хората, потънали в своята апатия, дори не могат да усетят тънката линия между страха и риска. Но нали е по-лесно да се затвориш в сивата си стая, да ридаеш и да се самообвиняваш защо нямаш живота, за който мечатаеш?
Естествено! Слабохарактерност!
Защото само силните души са склонни да излязат от тази сива стая, да избършат сълзите си и да грабнат първата изпречила им се възможност на пътя и да поемат по непозната посока, за да имат това, което искат.
Но да, иска се дух!
И да, иска се време!
Също и осъзнаване!
Тъжна картина. Губим хора, които обичаме, защото не смеем да им кажем как се чувстваме. Губим места, на които искаме да бъдем само защото не смеем да поемем по непозната посока. Губим работата, за която мечтаем само защото си казваме, че другите са по-добри от нас и не дръзваме да опитаме. Губим моменти с близки и приятели, губим мигове, мечти, време... Губим най-вече себе си! И всичко това, защото не рискуваме. Защото така е по-лесно. Защото ни е страх!
Вечният въпрос: „Ами ако...?”
Добре. Хубаво. Шансът винаги е 50 на 50. Но защо въпросът: „Ами ако...?” трябва винаги да сочи негативното? Защо поне един път не си кажете: „Ами ако рискувам? Ами ако ме обичат? Ами ако работя там, където искам? Ами ако успея? Ами ако отида на непознато място? Ами ако Бъда?...” Е? Звучи по-добре, нали? Несъмнено.
Смелост се иска!
Воля се иска!
Така казано, звучи твърде лесно, но нищо не е лесно на този свят. Една мъдра мисъл кънти в ушите ми: „Много хора ми сочат правия път, но никога не ги видях да ходят по него.” Доста реално! Но точно тука се крие ключът. Хората са твърде вглъбени в другите, а не в себе си. Знаят как трябва да живеят другите, какво трябва да правят другите, как да се развиват другите, но никога – как самите те да живеят. Защото така пак е по-лесно. Да казваш на някого какво да направи е лесно, но ти сам да го направиш – ето тука вече се иска да рискуваш!
Аз съм от хората, които го правят. Преди бях свита, необщителна, затворена в себе си душа. Бях заразена от страх. Но ето, че един ден направих обрат живота си. Достатъчна сила намерих, за да рискувам. И когато го направих за пръв път, следваха безброй много пъти и никога не съжалявах. Естествено е, че дори да рискуваш, не винаги получаваш това, което искаш. Но това ти дава по-широк кръг и досег до твоята душа и твоите мечти. Рискът коренно ме промени. Виждам промяната и у други хора, които правят същото. Тези хора са различни, слънчеви, усмихнати, добродушни, непринудени. Те са отворени към света и обичат всичко по свой си начин. Те опитват да излекуват „болните” души, като им вдъхват вяра и надежда. Колко хубав би бил светът, ако повече такива хора съществуваха...
Ето затова – рискувайте още днес! Не утре, не след месец, не след година – още днес! Никога не е късно да направите каквото и да е! Точно в това се крие красотата на живота – да имаш възможността да осъществиш мечтите си, рискувайки!
Този, който рискува, живее!
И не един обикновен, а наистина пълноценен живот. И както се казва в една мисъл: „Или преодоляваш страха и излизаш на сцената, или цял живот оставаш зад кулисите!” Ти кое избираш?
Галя Али, 12.а клас, СОУ "Васил Левски"
