Боряна Петрова е един от избраните автори в Третия национален конкурс за учители творци, организиран от издателство „Булвест 2000” и „Анубис”. Целта на конкурса е да даде изява на творческите заложби на българското учителство в областта на литературата. Всеки от участниците се е състезавал с по три произведения – стихотворения, есета или кратки разкази, а журито за определяне на избраните автори се е председателствало от проф. Боян Биолчев. Наградите са нематериални – издаване на общ сборник „Меридианът на нощта”, премиерата на който ще се състои на 31 октомври, в навечерието на Деня на народните будители, в театър „София”. Поздравления на г-жа Петрова, която съчетава преподаването на икономически дисциплини с поетическото слово. Напомняме също, че в миналогодишния сборник „Ветрилото на дъгата” един от авторите е Анелия Иванова (виж), така че присъствието на пишещи учители от нашето СОУ в тази представителна национална извадка вече се оформя като хубава традиция. Ето и трите стихотворения на Боряна Петрова, привлекли вниманието на журито.БУКВИТЕ И ВЕКОВЕТЕ
Остават само буквите, изписани
по жълтите платна на древни свитъци,
изровените плочи и колони,
с печата на решаващи събития...
Останалото някога ще рухне,
като осанките на стари сгради...
Земята ще прегърне всичко – с лихвите,
с нестихващата жажда за промяна.
А утре нови хора – млади, дръзки,
отново ще изграждат градовете,
ще пишат светли книги, волни стихове –
но колко ли от тях ще се запомнят?
Остават само буквите изправени,
eдна до друга, като на хорото;
по-горди, непоробвани, обичани...
Заради тях все още има българи!
ДА БРОИМ ДО ДВАНАЙСЕТ
,да пеем за птиците
от юга на детството,
за малките пръстчета,
разлиствали буквара;
треперещите букви,
първия прочетен стих...
За страха от въпросите,
заплетени като паяжини,
откритите истини,
тъгата на неуспеха...
За радостта от звънеца
и надеждата бликнала
от деня, с който идваме,
към деня, който чакаме...
Да броим до дванайсет
и да тръгнем на път,
с дванайсет топли страници,
които сме сътворили...
ГОРА
Дърветата са войни мълчаливи
в човешката борба за оцеляване.
От влажната земя те пият сили
за вечния стремеж към светлината.
След вледеняващите зимни ласки,
короните се къпят в дъждовете.
Под клоните – протегнати ръце,
стеблата пазят строго равновесие.
Но стъпките човешки внасят смут –
дали ще забръмчат след тях триони
или дошли са с шепот на любов
жената и мъжът, с горещи длани...
Зелената си армия гората
не с боен зов, а с птичи глас събужда.
От корените бликва извор нов
и живата природа тържествува...
