СУ "Свети Климент Охридски" Троян

* „Изход ли са Терминал 1 и Терминал 2” бе финалната тема * Организаторите: „Считаме нашия дебат за една малка победа над шума”


ПОВОДИ ЗА МНОГО НАБЛЮДЕНИЯ И ИЗВОДИ ни даде третото състезание по публично говорене, организирано от училището ни – СОУ „Св. Климент Охридски”. Но най-важните и най-окуражаващите са свързани с младите хора, които ние, възрастните, така лесно обвиняваме във всевъзможни грехове. Не е зле преди 24 май някои качества и потребности на тези млади хора да бъдат назовани отново.

УЧЕНИЦИТЕ ЛЕСНО ВЛИЗАТ в система от правила. Сложната схема на дебатиране, която предложихме и която предполагаше строга последователност на говорене, беше разучена и спазена от всички участници - нашите ученици и партньорите от Местен център за работа с доброволци към регионална библиотека „Проф. Беню Цонев” - Ловеч, СОУ „Васил Левски” и НГПИ „Проф. Венко Колев”. Това може да е отнело малко от спонтанността и зрелищността на сблъсъците, но със сигурност прибави съдържателност и толерантност – ценности, труднопостижими в българска комуникативна среда. Сещам се за думите на наша журналистка: „България е мръсна и шумна държава. У нас добре се чувстват хората, които нямат нищо против да е мръсно и много държат да е шумно” (Веселина Седларска, „Теория на счупения прозорец”).

Е, ПО ВРЕМЕ НА УЧЕНИЧЕСКИЯ ДЕБАТ НЕ БЕШЕ ШУМНО (и мръсно), не попаднахме в нашенската си говорилня, сред така познатото надвикване, бясно себеизтъкване на Аз-ове, нечуване на другия и несъкрушимия аргумент „Ти пък си много убав!”. Интересно е, че тази цивилизованост се хареса дори на най-шумните по принцип ученици, които видяхме в публиката и с които отпосле обсъждахме. Сигурна съм – не само българският учител, не само средностатистическият културен българин, но всички у нас, в това число българските деца, са изморени от истеричното тукашно говорене – в бита, в медиите, в училище, в (уж) деловия живот, в политиката, навсякъде. Считаме нашия дебат за една малка победа над шума и още веднъж поздравяваме всички участници в събитието.

РЕГЛАМЕНТЪТ изискваше да се дебатира по темите „Губи ли ни времето Фейсбук”, „Гаранция за успех ли е визията на човека” и „Изход ли са Терминал 1 и Терминал 2”, като отборите по жребий защитаваха утвърждаваща или отрицаваща теза. Ето още нещо, на което българинът има да се учи – допускането, че всяко нещо може да бъде видяно и от друг, противоположен ъгъл. Знам за образователни (небългарски) методики, които изискват намирането на аргументи едновременно „за” и „против” и така възпитават едно критично и освободено мислене. Ние тук си знаем – институционално се мисли в режим „за”, неофициално – „против”, и като цяло държим на своето на живот и смърт. На дебата се наложи да се напомни, че отборите влизат в роля, че атакуват проблема от една възможна гледна точка.

ЗНАЕ СЕ, ЧЕ В ОБЩАТА РАБОТА най-добре се опознава другия. До традиционните вече наши партньори от троянските училища се наредиха и ловчалии, които ни помогнаха много в подготовката и с които вероятно ще имаме още общи проекти, защото са хора работещи, ентусиазирани и с отношение към младия човек.

КАТО ВЪВ ВСЯКО СЪСТЕЗАНИЕ, имаше победител и само някой много недобронамерен би оспорил заслуженото първо място за домакините – момичетата от СОУ „Св. Климент Охридски” (Мелис, Паулина и Стефания), кръстили отбора си „Калиопа”, на името на старогръцката муза на красноречието. Индивидуалния приз  пък грабна Катрин Кирилова от отбора на ловчалии. Съзнаваме, че натоварихме с трудна задача и със сериозна отговорност хората, поканени за членове на журито - Соня Недкова (Регионален инспекторат по образованието, Ловеч), Донка Михайлова  (председател на сдружение „Знание”, Ловеч), Мариян Балев ( заместник-кмет на община Троян), Елеонора Авджиева (директор на Музея на занаятите, Троян) и Данаил Димовски (преподавател в ПГМЕТ, Троян) - и им благодарим за сериозното отношение към събитието.

УЧАСТИЕТО В ДЕБАТИТЕ зареди учениците с много емоции, които бавно отшумяваха дни наред – сигурен знак, че този път сме успели да „хванем” вниманието им. Днешният млад човек е интерактивен, той иска да бъде участник, иска шансове за себепознаване и изява. При подобни „пробиви” в ученическата отчужденост на човек му става болезнено ясно каква „неразорана целина” са днешните ученици и колко голям длъжник към тях е образователната ни система с всичките си псевдореформи. Може ли едно събитие да промени системата? Не, разбира се. Има ли смисъл да опитваме отново и отново с провокации към участниците в нея? Да, разбира се.