СУ "Свети Климент Охридски" Троян

Цветелина Стоянова Борджукова от 12. а клас бе определена от Учителския съвет на СОУ "Св. Климент Охридски" за първенец на випуска.

Нейната училищна биография включва:

* Успех от гимназиалния курс на обучение - Отличен (6.00)
* Участие в състезанията „Климентови дни”: трикратен първенец по математика и двукратен - по английски език
* Олимпиади: класиране на областен кръг по физика (в 9. и 10. клас); по английски език (в 8. и 11. клас); по математика (в 12. клас.)
* Участие с отбора на СОУ „Св. Климент Охридски” в областното ученическо състезание „Времето е в нас и ние сме във времето” - „Училището в нас и ние в него” (2009 г.)
* Дизайн и оформление на училищния вестник "Защо не" в продължение на две години
* Спортни успехи: областен първенец с училищния баскетболен отбор (2009 г.); блестящо участие в демонстративния баскетболен мач между учителки и ученички (2008 г.)
* Интереси към изкуството: изложба рисунки в СОУ „Св. Климент Охридски” (http://alias-bg.deviantart.com/gallery/25266499); занимания с фотография (http://alias-bg.deviantart.com/gallery/25060231)
* Двукратен носител на престижната награда „Бризби”

Г-н Директор, скъпи учители, гости, зрелостници от випуск XXVII на СОУ "Свети Климент Охридски",

Събрали сме се днес така, както едва ли ще се съберем някога отново, и сме тук тази вечер не за друго, а за да си подадем ръка – без оценки, бележници и дневници – да споделим онова, което е останало недоизказано през годините, защото след този ден всеки един от нас – зрелостниците – ще поеме по своя собствен път. Онзи път, който започва с раждането ни и продължава в друго време. И всички пътеки, черни пътища, шосета, разклонения по кръстопътища, релси, писти на летища се сливат в този един единствен път – в пътя на живота. По него от тук насетне за нас няма да има знаци, маркировка и светофари, нито ръка, която да ни упъти, когато се залутаме. Очакват ни трудности и препятствия – няма да знаем какво се крие зад ъгъла, няма да имаме и вариант за връщане назад. Но нима магията на живота не се крие именно в неизвестността, скъпи съученици?...

Множество са въпросите, които си задаваме, застанали на прага на живота, защото не знаем твърде много неща. Несигурността и колебанието бяха причината много от нас да не се радват на последните позвънявания на училищния звънец и обратно – да преекспонират тази радост. С всяко следващо звънене се приближавахме до тази вечер – до момента, в който познатите пътища, утъпканите пътеки, градът, в който времето отдавна е спряло, а тайните зад всеки ъгъл – разкрити, остават зад нас. И нима сега не копнеем да чуем отново училищния звънец? Този звънец, който за мен днес звучи с гласовете на хилядите хора, преминали през живота ми, гласовете на деца, отекващи по безкрайните коридори, гласовете от училищния двор. Днес в него чувам песента на птици под хладните сенки на гората, по безбрежните поляни, окъпани в слънчеви лъчи; чувам шепота на вятъра по дивите склонове на планината. Чувам гласовете на хлапета, седнали под мекото слънце на летния следобед, споделящи своите прозрения за живота; чувам песента на гуми по асфалта, които винаги се връщат у дома… Чувам гласа на миналото. И нима не беше вчера денят, в който една висока жена със сняг в косите плисна вода по училищните стълби и със звънец в ръка ни прикани вътре? Нима не беше вчера денят, в който класната стая ни посрещна с аромат на здравец, хляб и мед и светлина – толкова много светлина? Къде са днес онези деца, които преди толкова години прекрачиха за първи път прага на училището, скъпи съученици? От тях ни е останало като наследство едно единствено нещо, което виждам в погледите ви тази вечер – виждам онази светлина, надеждата и вълнението, които блестят в очите ви сега, така както блестяха и тогава в лицето на новите предизвикателства. Днес виждам всички ви, събрани тук, и осъзнавам, че в мига, в който отместя очи, всеки един от вас ще отлети нанякъде, животът ще го качи на някое от своите превозни средства и ще го отведе по пътя.

И сякаш тази вечер вятърът навън е по-силен от обикновено – южен вятър, ода от планинските ридове, която носи със себе си тайно очарование, тиха надежда, нещо ново, дълго очаквано и дълго обещавано. За мен решението е едно – искам да проследя вятъра обратно към планината, към долините на Южна България, сред горите на Родопите и Рила и след това още по-далеч – през морета, океани и пустини. Искам да поговоря с всеки срещнат, да попитам от къде е, как живее, в какво вярва; искам да усетя уюта на стаите зад всеки прозорец, светещ в нощта... искам да последвам пътя. И тази вечер мога да го направя – всички ние можем – с първата самостоятелна стъпка в живота. Там – над хоризонта – където пътят се губи в далечината, облаците свършват...

Скъпи преподаватели, неведнъж съм казвала, че учителят е творец... А на въпроса дали твори просто остроумни забележки в дневниците, или създава личности, смятам, че сте отговорили много отдавна. От името на целия випуск ви благодаря за положения труд, за вложеното време, за изхабените нерви, за безсънните нощи.. Но най-вече ви благодаря за творческата енергия, която споделяхте с нас, и за прекрасния личен пример, който ни давахте и с който ни мотивирахте да бъдем по-добри, както всеки следващ час в училище, така и всяка следваща крачка в живота. Бъдете здрави, щастливи – доколкото обстоятелствата позволяват – и дано винаги имате ученици, способни да оценяват вашия труд.

Г-н Директор, скъпи учители, ПРИЯТЕЛИ, тази вечер се разделяме, но не казваме сбогом, а довиждане и до нови срещи. Ръката, която си подаваме днес, ще остане протегната и готова да помогне всеотдайно и безкористно, докрай.

Благодаря ви и приятна вечер!



Рисунките и снимките са на Цветелина