Пътищата са много. Но само за силните. Те винаги ще намерят изход от всяко едно изпитание, което им предостави животът. За слабите е само един. Път, белязан от отчаянието, самосъжалението, безсилието, бягството. Бягството от този свят, в който те не могат да намерят своето място. Търсейки отчаяно спасение, те, без наистина да си го искат, могат да намерят своят край. Но те отново ще го нарекат спасение. Спасение от жестокостта и неправдата, които виждат на всяка крачка. И къде другаде да го намерят, освен извън този свят. Той все пак е несъвършен, а те търсят именно съвършенството. Единственото нещо за тях, което, макар и за кратко, ги „спасява”, може да ги отведе към много близка среща със смъртта. Животът, който не са могли да понесат, ще им бъде отнет. За съжаление, за тях това няма да е загуба, а по-скоро избавление, за което са мечтали.
А кое друго, освен наркотикът, може да ги отведе до това, което търсят? Спокойствието, свободата, радостта, която им предлага.
А всъщност всичко това е едно ужасно недоразумение между човека и живота, бих казала аз. Търсещите радост, но неспособни да оценят това, което вече имат. Дори и по-лошо. Ако животът им бъде отнет, не е сигурно, че ще разберат какво са загубили (все пак не знаем дали има живот след смъртта). Той вече е приключил, а докато са били живи, не са имали щастието да го оценят, оплетени в лъжливите илюзии на „отровата”, както бяха наречени наркотиците в една песен. Това не е само отнет живот, но и погубена душа. Душа, неспособна да се промени, гърчеща се в забрава и в страх от този свят. От страх да изживее собствения си живот.
Има и други, които, веднъж опитали, могат да продължат заради чувството, но не за „спасение”, а като начин да се забавляват. Ако при едните животът е страдание, то за другите той си е чиста скука. Те отново са слаби, но успяват да не го показват. Животът и светът не ги интересуват. За живота просто казват, че го живеят, а колкото до света – да не би те да са тези, които са способни да го променят. А как го „живеят” и защо? Кой знае. Тях самите това не ги вълнува, защото не си заслужава тяхното внимание. Обърнали са целия си живот само в една веселба. С широка усмивка до ушите ще ти изчуруликат: „Какво? Аз просто си живея живота.” Може би тях по не ги е страх от смъртта, но кой може да каже това, освен самите те?
И все пак ако личността, докоснала се до дрогата, оценява живота си и света, в който живее, по начина, който би трябвало всеки да прави, би спряла, когато това започне да я убива. Би спряла да се оплита в безмилостните, задушаващи примки на нереалното, на илюзията. Но при други не е така. Това просто не се получава. Те ще продължат по този път, който им дава това, което животът не е способен. А може би те самите не желаят да си го поискат, да си го вземат? Може би се чувстват недостойни и те да изпитват щастие, обвиняващи се за някои стари прегрешения? С поредното си извинение колко несправедлива била съдбата спрямо тях може би се страхуват да променят своят път, виждането си за света? Дори и да се опитат, кой е казал, че нещастието няма да се завърне и да почука отново на вратата им? Да, наистина. Защо да не продължават по стария си, вече познат начин на живот? Защо им е да се борят? (Не е честно! Избрали са най-лесното – да се примирят.) Отговорът тук е простичък. Те просто са изгубили нещо много важно за всеки човек – смисъла. Една думичка, и то кратка, но какво значение носи само в себе си! Те просто са изгубили своя смисъл да живеят. Изгубили са волята да се борят с всичките си страхове и да поемат смело по житейския си път. Да оставят лъжливите илюзии зад гърба си и да продължават напред. Да изберат живота и да спрат да копаят собствения си гроб. Изгубили са желание да вярват. Не говоря в религиозния смисъл на думата. Просто да вярват. В хората, в живота, в любовта, в света и във всичко останало. Да забравят жестокостта на света и най-накрая да намерят своето място под Слънцето.
От всичките тези написани думи остана нещо много важно, което не съм дори и споменала. Начинът, по който започва този ад, еднакъв за всички. Просто с едно опитване. Нещо толкова малко и дребно, а може да отнеме живот бавно и постепенно.
Соня Маринова, 11.в
