Не откри нищо там, освен празнота. Сякаш се взираше в бездънна пропаст. И тогава разбра всичко. Цялата претръпна от вълната на разбиране, която я удари изведнъж. Това вече не беше нейният брат. Очите им се взираха едни в други в продължение на минута. Тогава той се обърна и с трясък хлопна входната врата. И двамата не знаеха, но това беше последната им среща.
Ира стоеше вцепенено и гледаше към вратата. В миг отвън се чу мощен грохот и тя се свлече на пода, крещейки.
- Батко! Батенце! – ридаеше момичето, сгърчено на пода. Нямаше сили да отвори вратата и да види трупа на брат си. Знаеше, че те, онези долни изчадия, са още там, но не изпитваше страх. Единственото, което чувстваше Ира в този момент, беше болка. Подкоси краката й, парализира цялото й тяло, а сърцето й гореше.
- Баткоооо... – почти без глас каза тя...
*****
- Баткооо!- крещеше тогава 5-годишната Ира.- Какво е станало?
- Тишо ме бутна и паднах. Виж колко кръв имааа!
Александър погледна малкото й краченце и леко се усмихна.
- Спокойно, Ира, ще живееш. Едва си се охлузила, нищо ти няма.
- Ама то имаше допреди малко...
- Мъниче, колко пъти да ти казвам да не се закачаш с по-големите батковци?! Ела сега да те превържем и отиваме за сладоледи.
- Моят батко е супермееен!
- Твоят батко няма да позволи нищо да ти се случи.
- Обещаваш ли? – доволно изквича Ира, знаейки предварително отговора му.
- Обещавам – закле се той, прегръщайки я силно.
*****
Очите й отново се отвориха и тя се завърна в настоящето. Отново тази вълна от болка я връхлетя. После гняв, необуздан гняв и желание за отмъщение.- ЩЕ ГИ УБИЯ! Ще ги разкъсам! Долни наркомани мръсни! МРАЗЯ ВИИИ, ЧУВАТЕ ЛИ БЕ, МРАЗЯ ВИ!!!
Тя още лежеше на пода, удряйки с юмруци по земята и давейки се в сълзи. Тогава се замисли. Тя винаги е знаела, че това рано или късно ще свърши така. Ами ако е можела да го предотврати? Ами ако е можела да спаси брат си? Изведнъж гневът й се обърна в чувство за вина. Сега на нея й се беше наложило да го спаси... но тя не успя. Каква сестра беше тя?! Знаеше за неговите сделки от месеци. Знаеше какво прави той и с какви хора се занимава. Защо не го спря по-рано?
- ЗАЩО глупачке, защо? – викаше, обвинявайки себе си, момичето.
*****
Александър беше наркоман. Пристрастен към кокаина от година и половина. Родителите им бяха в Америка, за да изкарват пари за прехраната на децата си и, разбира се, не знаеха за какво всъщност отиват парите им от скоро.Всичко започна от един купон, на който Алекс беше за пръв път с момичето, което харесва. Мила беше от „готините” за разлика от Алекс, който си беше свито и притеснително момче. Скоро след като се озова на този купон, той разбра, че това място не е за него. Но нали момичето беше там, щеше да търпи и да се преструва на един от тях. Едно от момчетата извади малко пликче с бял прах и мятайки го пред лицето на Алекс, казваше подканващо:
- Хайде, биг бой, да те видим колко си печен.
Александър не ходеше често на училище, така че пропускаше здравно-образователните часове. Знаеше само, че това в пликчето е кока и че те кара да се чувстваш изключително весело. Е, също и че не бива да я употребява, но какво толкова? От един път наркоман няма да стане. Хвърли една усмивка на Мила и кимна на момчето с белия прах.
Може би, ако знаеше какво ще стане и че поема по грешния път, нямаше да смърка заедно с другите, но никой тогава не знаеше, че съдбата ще реши Алекс да е нейната жертва. Всеки тогава си мислеше, че изглежда готин в очите на останалите и не гледаше сериозно на случката.
- Чувствам се гооотино! – кефеше се Алекс, подскачайки пред Мила като малко дете. Тя се вкисна и си тръгна.
Седмица след това дори не го поздравяваше, камо ли отново да му проговори.
- Ебаси, какво й става на тая?! - оплакваше се на останалите момчета Алекс.
- Жена! Какво да очакваш от нея! – отговори едно момче от групата.
- К’во ти пука бе, да се оправя! Аз предлагам довечера пак у нас. И, Алекс, имам от твоите лечебни прахчета. Знам колко ги обичаш.
- Ъмм, не, мерси. Мисля да пропусна този път.
- Знаех си, женчо такъв! Миналия път беше само за да впечатлиш твойта, нали?
- Не е вярно, идиот такъв! Хубаво, довечера пак.
И пак, и пак, неусетно Алекс губеше представа за правилно и грешно и потъваше все по-надълбоко. В един момент той осъзна, че просто не може да спре. Но и не искаше. Вместо да мисли излишно, чертаеше нова линия, взимаше още пари от сестра си, продаваше още от семейните ценности и все повече се отдалечаваше от всички. И най-вече от себе си...
Не беше далеч и моментът, в който парите започнаха да не достигат, и започна да краде. Лъжеше родителите си, сестра си и всички наоколо. Не му и пукаше. Намери си нови приятели, които по негови думи „го разбират”. Не се връщаше с дни вкъщи, ходеше с дрипави дрехи, не се хранеше редовно, само и само да има пари за поредната доза. В началото се притесняваше за сестра си, дали ще разбере, какво ще каже. Но скоро след това спря да му пука. Стига да имаше от белите прахчета, всичко беше наред.
*****
Две седмици преди смъртта на Алекс той се беше скарал с дилъра си. Стоката не била качествена, затова Алекс отказал да плати. След доста заплахи и скандали Александър реши, че ще се разправя с него и приятелчето му, както си му е редът. Взе си ножа и отиде да види дали сестра му има някакви пари. Това, което не знаеше обаче, беше, че и те не си поплюват. Бяха го проследили до дома на сестра му и само го чакаха да излезе. Междувременно той вътре претърсваше къщата и взимаше последните пари на сестра си.- Алекс, спри поне за секунда! Чуй ме, ще отидем при мама и татко и ще забравим за този Владимир! Ще му дадеш парите и се омитаме! Моля те, спри! Ще стане още по-лошо!
- МЛЪКНИ! Изнервяш ме допълнително! Къде е златното ти синджирче от татко?
- Алекс, моля те!- плачейки, го викаше тя.
- Няма за какво да ми се молиш! НИЩО НЕ РАЗБИРАШ! Трябва да се оправя сам с тоя боклук. Още утре отивам да го видя аз него, кого ще заплашва. На какъв ще ми се прави, че и нова поръчка няма да ми дава?!
- Алекс!
- Какво?!- изкрещя ядосано в отговор той.
- Не ми го причинявай... Моля те....
Той я погледна за една дълга минута, след което се обърна и излезе.
*****
Виждайки насочения към себе си пистолет, той смътно си спомни гласа на малката си сестричка, която викаше развълнувано „Моят батко е супермееен!”, и как не изпълни своето обещание. Силата на куршума не беше по-силна от болката, която изпита, когато осъзна как е предал сестра си.Мария Найденова, 11.в
