• Място на свободен дух и модерни решения

Търсене

BG Web Counters


Tyxo.bg counter

Посещения през предишния месец


Този текст е спечелил специалната награда на конкурса за авторска творба. Признаваме, че той беше изненада за мнозина - дотам, че да проверим дали не е копи-пейст продукт. Но не - литературната ерудиция, обработеният стил, разказваческото въображение са си оригинални, Бориславови. Нещо повече - оказа се, че Борислав пише не от вчера. Определя стила си като фентъзи и/или ужаси. Но ефектите при него не са евтина сензация, те изразяват любопитство към света и потребност от повече човечност. Разказът на 12-класника ни подсети, че въпросът "Познавате ли ни?", който беше слоган на една училищна кампания отпреди няколко години, си е уместен и актуален. Ако искате да видите повече за и от Борислав, може да посетите блога му:

http://mindcrap-mindbreaker.blogspot.com/




МЪЖЪТ В БЯЛО

Съществува един вид хора, които обичам да наричам "хора-призраци". Всеки е виждал поне веднъж през живота си такъв човек някъде. Това са интелигентни, талантливи хора, които съдбата е ощетила и не им е дала заслуженото. Хора, които сякаш отказват да се подчинят на законите на времето, вечно замислени, живеещи в собствените си вътрешни светове. През годините те просто не се променят и си остават същите, дълбоко улисани в ежедневието, изтъкано от страдания и житейски несгоди. Коминочистачи, художници, продавачи на лотарийни билети със стари, изтъркани палта - всички тези хора, сякаш дошли от други светове, никога не са получили от живота онова, което им се полага или са желаели. Те просто се лутат като неспокойни духове из прашните улици, свикнали до болка с трагизма на земото си съществуване, неочакващи нищо от света. Личности, в чиито очи се чете мъдростта на страдалци, на хора, изморени от живота, свикнали с мизерията и разочарованията.

Именно такъв човек беше Жак Леспоир. Някога известен, всепризнат цигулар, виртуоз, свирил в Парижката филхармония, сега той живееше на ръба на бедността и немотията. Войната му бе отнела всичко - дома, кариерата, съпругата. Останало му бе само едно щастие в живота - десетгодишния му син Луи - усмихнато, но прекалено сериозно за възрастта си дете. Ежедневието на Жак бе безкраен низ от безпаричие, тъга и борба за оцеляване. Той бе чериридесетгодишен мъж, с прошарена, постоянно набола брада и изморени сиви очи. Винаги носеше извехтял, протъркан костюм, който му стоеше широк в раменете. Живееше със сина си в полуразрушена къща на улица "Анж Де ла Морт", в съседство до кварталната църква на отец Бонне. Повечето от времето си Жак прекарваше на близкия площад, където по цял ден свиреше на овехтялата си цигулка красиви, тъжни мелодии, сякаш въплащаващи живота му. През останалото време помагаше на отец Бонне в поддръжката на храма, в замяна на което той и синът му получаваха безплатен обяд почти всеки ден от седмицата. Животът на семейство Леспоир бе тежък, но едно нещо отличаваше Жак от повечето хора в Париж след войната - той никога не губеше надежда. Всяка сутрин, преди да излезе от вкъщи, той си казваше, че днес ще бъде по-добре от вчера. И дори да се случеше нещо лошо, той не униваше, а продължаваше да вярва в по-доброто и по-светло бъдеще.

Моментът, в който животът на Жак и Луи Леспоир започна да се променя, бе денят преди Великден - Велика събота. Сутринта на този ден бе студена и влажна - цяла нощ беше валяло. По улиците вървяха множество хора, но никой не се спираше да послуша прекрасната симфония на бедния цигулар, седнал на една стара щайга в края на площада. Всички сякаш бързаха нанякъде, страхуващи се от сивотата на утрото. Стремяха се да достигнат крайната си дестинация (която в повечето случаи беше някоя църква, изнасяща служба по случай предстоящия празник) колкото се може по-бързо, без дори да поглеждат Жак. Не че в слънчевите дни се радваше на много повече внимание от страна на тълпата - в тези тъмни времена почти никой нямаше време за изкуство. Обикновено парите за деня му стигаха за хляб, буца сирене и малко парче салам, който бе на път да се развали. Но днес надали щяха да му стигнат дори за шепа сухари. Жак погледна в почти празната паничка пред него, усмихна се тъжно и се загледа в небето. Замисли се дали Сесил бе там горе и го гледаше сега. Спомни си за щастливото им минало, за триетажната им къща на ъгъла на "Реев Пердю", за сватбата им. Спомни си деня, в който се бе родил Луи, и безкрайната му бащинска радост от това. Спомни си колко синьо бе небето тогава. Лазурно и искрящо, на него имаше само едно бяло облаче, което по-късно щеше да се превърне в стихийна буря, отнела му почти всичко.

- Извинете, знаете ли "Кармен" на Бизе ?

Жак се сепна и премигна неразбиращо. След няколко мига, прекарани в пространството между илюзията и реалността, той погледна мъжа пред себе си.

- Простете, бях се замислил, бихте ли повторили? - попита Жак, донякъде засрамено.

- Питах Ви можете ли да изсвирите част от операта "Кармен" на Жорж Бизе - отвърна усмихнато мъжът. Чак сега Жак се загледа подробно в него - беше на около петдесет години, с прилежно поддържана брада и лъчезарна усмивка. Очите му бяха дълбоки и сини, очи на мъдрец. Целият беше облечен в бяло - от шапката до обувките - и сякаш сияеше на фона на пепелявото небе. Самото му присъствие караше Жак да се чувства добре.

- Разбира се - отвърна музикантът след кратко мълчание - веднага, господине.

Лъкът бавно се надигна и застина във въздуха. След това с едно плавно, отмерено движение се нахвърли яростно върху струните. Бързо сменящото се темпо и учестената динамика на музиката караха Жак да прави резки, отсечени движения, да криви лицето си по странен начин и дори към края да изплези език. Не бе свирил нещо толкова бързо и изпълнено с живот от години, но за негова изненада това му доставяше огромно удоволствие. Преливащите се един в друг тонове се извисяваха във въздуха и сякаш разпръсваха из мъртвешката му сивота милиони цветни тонове. Хората по площада започнаха да се спират и ослушват. Улисани от веселата мелодия, звучаща в пълна опозиция на сутрешното настроение, мъжете и жените започнаха да заобикалят цигуларя. Но той не ги забелязваше. Беше напълно завладян от музиката си. Свиреше и имаше чувството, че е отново на двадесет, че отново животът е пред него и може да вземе каквото си поиска от него.

Забеляза насъбралата се тълпа чак когато лъкът му тържествено отсвири последните акорди на мелодията. Последваха аплодисменти, каквито не бе чувал никога след като слезе от голямата сцена. За броени минути паничката пред него се напълни догоре с банкноти. Музикантът бе онемял. Само кимаше с глава и със сълзи на очите благодареше на хората. Когато и последният човек продължи по пътя си, Жак остана сам с мъжа, накарал го да свири. Той го гледаше със сините си очи и му се усмихваше. После, без да каже нищо, пусна банкнота от сто франка в паничката му, обърна се и си тръгна.

Вечерта Жак и синът му вечеряха пържоли с картофено пюре - лукс, който не бяха си позволявали от години. Компания им правеше отец Бонне, който бе видимо развълнуван от наближаването на Великден, но и малко недоволен от факта, че Жак и Луи не спазват постите и ядат месо през страстната седмица. След като пасторът се увери, че ще дойдат със сигурност на утрешната празнична служба, си дояде картофеното пюре и си тръгна, все още мърморейки за потъпкването на християнските устои.

Неделният ден, за разлика от предходния, бе топъл и лъчезарен. От съботната безразлична сивота не бе останало нищо и на нейно място бе дошло светло и чисто небе, без нито едно облаче на него. Хората прииждаха към храма на пастор Бонне от всички страни, като на мястото на вчерашните траурни изражения бяха разцъфнали красиви, макар и сдържани усмивки. Отецът ги посрещаше с неприкрита радост и вълнение, като оживено им махаше и стискаше подадените му ръце. Жак и синът му също бяха там и помагаха на вярващите да си намерят места в малката църква. Сред множеството цигуларят за миг зърна господина в бяло, който вчера го бе накарал да свири Бизе. Но той бързо се сля с тълпата и изчезна от погледа на музиканта. Службата мина като по учебник - пасторът прочете с плам пасажа от Библията, в който Иисус възкръсва, като на моменти си позволяваше да добавя нещо от себе си, с което допълнително увеличаваше духовната атмосфера в храма.

След околко един час отец Бонне приключи и множеството бавно започна да се ниже към изхода. Не след дълго църквата бе празна, с изключение на Жак, сина му, пастора и един човек, който тъкмо ставаше от мястото си. За изненада на музиканта това бе господинът в бяло. Човекът с бавни крачки отиде до изхода, обърна се, усмихна се приветливо и изчезна в топлия пролетен ден. Тогава внезапно през ума на Жак мина мисълта, че никога не бе успял да благодари на човека за милосърдието му.

- Ще се срещнем вкъщи, имам да свърша нещо - каза той на сина си, докато грабваше изпод олтара вехтата си цигулка.

Излезе навън и се затича по улицата, но само след няколко мига спря като закован. В най-близката пресечка с лице към него стоеше мъжът, когото гонеше. Но не беше сам. На няколко метра от него, с гръб към Жак беше застанал друг мъж с пистолет в ръката, заплашително насочен към "белия". Престъпникът говореше заплашително и злобно, като с всеки изминал миг интонацията на гласа му ставаше все по агресивна. Без да се замисля дори секунда, Жак се втурна към бандита и с всичката сила, която успя да намери в недохраненото си тяло, го удари с цигулката си в главата. Злодеят се строполи в несвяст на земята, сред дъжд от кръв, прах и трески. Доскорошната жертва гледаше смаяно. От цигулката на Жак не бе останало почти нищо освен лакираният гриф, който той все още държеше, и няколко печално увиснали струни, в края на които се люлееха безформени късчета дърво.

- Добре ли сте? - попита музикантът с разтревожена усмивка.

- Нищо ми няма - отвърна другият - Благодаря ти. Не знам как ще ти се отплатя. Този щеше да ме убие със сигурност, ако не беше ти.

Известно време стояха и се гледаха безмълвно. Най-накрая "белият" проговори:

- Цигулката ти е напълно съсипана. Дай ми адреса си, за да ти изпратя пари за нова.

- Наистина няма нужда... - започна Жак, но човекът го прекъсна.

- За теб този инструмент бе твоят живот, твоята душа. Щом си готов да жертваш живота си за някой друг, ти си един наистина достоен човек, за който най-малкото, което мога да направя, е да му купя нова цигулка.

След като записа адреса на Жак, човекът се обърна и пое бавно по улицата. След няколко крачки се спря и се обърна. Очите му бяха сини като небето.

- Прости ми, забравих да се представя - каза той, - казвам се Анджело де ла Карло Дивин. Желая ти всичко хубаво и успех в живота, Жак.

На следващия ден по пощата пристигна писмо в дома на семейство Леспоир. В него Жак и синът му Луи намериха чек. Сумата, която бе изписана на хартийката, завършваше с четири нули - много повече от цената на най-хубавата цигулка в града. От този ден късметът на семейството потръгна само нагоре. С парите музикантът си купи нова цигулка и ремонтира старото им жилище. С остатъка отвориха малък магазин на улица "Нову департ", а веднага след като започнаха да са на печалба от него, направиха дарение на църквата на отец Бонне, с което тя бе напълно реставрирана. Жак бе безкрайно благодарен на съдбата и живееше щастливо под синьото небе. През свободното си време ходеше на близкия площад, където прекарваше няколко часа, свирейки сложни, бързи и весели мелодии. Парите от това даваше на различни домове за сираци или бедни хора, защото нямаше нужда от тях. Жак преоткри щастието в живота и заживя по-безгрижно от всякога. Само едно нещо от време на време го караше да се замисля. Това бе фактът, че Анджело Дивин бе се сбогувал с него по име. А цигуларят никога, дори когато бе дал адреса си, не бе споменавал името си пред него - господина в бяло със сияйните сини очи.

Борислaв А. Игнатов, XII A

Можете да изпратите съобщение до сайта на адрес
svetikliment.sipa<а-маймунско>blogger.com

Учебни ресурси в електронен вид

Националният образователен портал предоставя достъп до учебни ресурси в електронен вид. Той е част от така нареченото Е-обучение.
ТУК можете да намерите всички курсове, които предлага този БЕЗПЛАТЕН портал (по всички предмети).

Безплатен многоезичен ONLINE речник