Поредният текст на Паулина, която пише с лекота и с лекота се класира на всякакви ученически състезания. В конкурса за авторска творба тя е спечелила второ място. МАГИЯ
Последният час ровене във Фейсбук изтичаше и с голяма неохота трябваше да променя статуса си на „извън града”. Да, нашите ме пращаха в малката ни къща на село, ако изобщо можеше да се нарече село, защото наоколо имаше само няколко къщички и много гори и поля, за ваканцията. Разбира се, престой от 10 дена в този пущинак беше немислим за човек като мен. Аз обичах компютъра, телефона, айпода си и въобще всичко, което издаваше звуци и имаше екранче. Прекарвах повечето си време, използвайки някое от тези чудеса на съвременните технологии, и не ми се искаше да се разделям с тях, но нямаше как. В тази местност нямаше обхват и затова, стягайки багажа си, взех само айпода, една-две нови книги и няколко списания. Сбогувах се с мобилния и компютъра и с баща ми тръгнахме.
На вратата на къщата на село ни чакаше баба, която грееше като слънце от щастие, че ме вижда.
- Най-сетне си тук, принцесо!
- Технологична принцеса!- промърмори баща ми, уморен от мрънкането ми по пътя насам. Баба сякаш не го чу, бързо грабна багажа ми и двете влязохме вътре, а татко си тръгна.
Настаних се в старата детска стая на втория етаж, от прозореца на която се виждаха само тъмнозелените корони на дърветата, изглеждащи като тъмни кълба дим. „Чудесна гледка, няма що!”, помислих си аз.
Така започнаха да се нижат дните един по един и на втория вече имах чувството, че са минали два века, а не два дена. Слушах музика, четях и слушах музика, това беше всичко. Баба всячески се опитваше да ме развесели, но без успех. Липсваха ми приятелите, градът, изобщо всичко, което можех да нарека „мое”, тук не се чувствах на мястото си. По обяд батерията на айпода ми „издъхна” и когато не открих зарядното (бях сигурна, че съм го взела), чашата преля. Бях толкова ядосана, че просто изхвръкнах през вратата навън като куршум.
Тичах, докато имах сили и когато спряхq осъзнах, че съм влязла в гората и ако съдех по гъстотата на дърветата, бях доста навътре. Легнах на тревата. Сърцето ми биеше така, сякаш искаше да счупи гръдния ми кош и да изскочи нагоре към синевата. Дишах учестено, но скоро възвърнах нормалния си ритъм. Сълзи от яд, големи и тежки колкото дъждовни капки, закапаха от очите ми. Изведнъж много ниско над мен прелетя ято птици. Стреснах се. Спрях да хлипам и се заслушах.
Чувах толкова много звуци. Толкова много прекрасни звуци! Сякаш слушалките бяха в ушите ми, но музиката беше по-приятна и от римите на любимите ми рапъри, и от китарите в рок парчетата, и от медените гласове на поп изпълнителите. Бяха в чудесен синхрон и всичко беше на мястото си. Чувах различни птици, поточе ромолеше наблизо, а в храсталака нещо тихичко шумолеше. Изправих се и тръгнах. Вървях и се оглеждах. Имах чувството, че виждам всички тези неща с нови очи. Тези дълголетни дървета бяха толкова красиви, всяко с различна форма и височина. Тъй като беше пролет, всичко беше зелено, имаше цветя, които не познавах. Продължавах да слушам, а с всеки нов звук „песента” ми харесваше все повече.
Изведнъж пред очите ми се откри поточето, прозрачно синьо, точно като небето в момента. Огледах се отново и вече знаех. Това беше магия, магия, която не се вижда и чува от никое произведение на технологичните умове, независимо колко съвършено е то. Легнах на тревата на брега и се почувствах лека като перце. Слънцето галеше страните ми, а песента на птиците- ушите ми. За пръв път тази ваканция, а може би и в целия си живот, бях щастлива и спокойна. Сякаш не бях от тази планета …
Това започна да се повтаря всеки ден, не исках да свършва. Баба не можеше да ме задържи в къщата. Разхождах се в гората, берях цветя, радвах се и преоткривах природата отново и отново. За съжаление, и тази ваканция свърши и татко дойде да ме прибере, но по-важното беше, че бях открила истината. Тя беше в природата! Нямах нужда от компютър, за да виждам света в цялата му красота, достатъчно ми бе да отида в гората. Захвърлих слушалките, вече чувах птиците. Научих, че този нов свят през цялото време е бил „мой”, просто аз не съм искала да го видя.
- Да се върнеш скоро, горска принцесо!- прегърна ме силно баба на раздяла.
- Разбира се, та това е моят дом!
Паулина Колева Пенчева, 9.а клас
