Закъсняващи за час, „ходещи насън”, хора, допушващи цигарите си, крепейки малките си чантички да не се скъсат от притичването към училище. Повечето са намръщени и недоволни, някои са на групички, други сами, (не) бързат да влязат в „затвора”, наречен училище.
Вътре ги чакат доста ядосаните от закъснението им учители с кодово име „палачи”. След поредната лекция на тема „Що е добро поведение” всички залягат по чиновете си и на повечето им се налага да държат клепачите си, за да не се затворят с трясък. Тези, които вече са се поразбудили с чаша кафе пък, решават да драснат тук-там по чина, стола или стената и да оставят своята следа в историята на учебното заведение. Забавно е, но мисля, че скоро няма да има място за новото поколение, може би ще се наложи да направят двойни стени. С неимоверни усилия учителят се опитва да предаде що-годе нормално урока си, а учениците, които го слушат, се броят на пръстите на едната му ръка.
Звънецът бие и по коридорите става истинска джунгла - като тези в Африка е, но вместо оплетени лиани и животни навсякъде с крясъци и лакти път си проправят гладни ученици. Виждаме ги на групички. Момчетата биячи, чиято единствена цел е да набият или унижат някого. Те се проявяват като царе на „джунглата”. Малко по-нататък, качени на 15-сантиметрови токчета, виждаме барби-момичетата, както аз ги наричам. Могат да бъдат разпознати по причудливата окраска, проявяваща се в перхидролените им коси, розови дрешки, силен смях и, в повечето случаи - кутии с цигари, подаващи се от задните им джобове. Те пък се изживяват като царици на „джунглата”. Масата е от обикновените ученици поданици, много от които не изпъкват с нищо видимо, а никой не се интересува от потенциала, криещ се под обвивката. Тя изглежда добре, но не е впечатляваща. Някои са така наречените зубъри, а останалите - нереализирани представители на другите две основни групи.
Следващия час пак почти никой не слуша, повечето са подготвени с пищови, в чието изработване е вложено въображението и усилията, използвани по принцип за цяла година, и лъжат и мамят „глупавия” даскал, както си искат. До края на деня пък училището сменя многократно своя лик. Става бойно поле, моден подиум, сцена за „таланти” и какво ли още не. Извършват се каквито други неща се сетите, но не и учене. След такъв ден в училище втълпената ми като малка представа за него като за „извор” на знание се превръща в голяма „кална локва”!
Ще ме попитате: „ И какво от това?! Нали ни е забавно, когато никой не слуша и всички си правим кефа?” или пък „За какво ни е да знаем всички тези ненужни неща?”
Да, забавно е, но един ден ще ни стане много НЕзабавно, когато осъзнаем колко ниска обща култура имаме, как нямаме и идея от елементарни неща. Един ден, когато пожелаем да излезем извън страната и да се реализираме, ще осъзнаем, че не можем и че само ние сме си виновни за това…
Извън страната ли казах? А може би някои от нас нямат тези амбиции. Е, преживяването им в страна като България ще си е прекрасно. Положението в Републиката е същото - всеки мами, кара се с другия, нагрубява го, изобщо, прави си това, което му е на сърце, независимо от правилата. Именно това му е хубавото на училището, дава ни една тренировка за живота напред, представя реалната ситуация и начин, по който ще живеем в бъдеще, в малко по-смекчен вариант. Така виждам училището аз - мястото, в което ние растем и се изграждаме като личности, място, в което не всичко е прекрасно и честно, но кой е казал, че трябва да бъде? Училището е игра, която ни се дава преди играта с име „Живот” и ни учи какви да бъдем, как да живеем и какво да правим. Лошото за някои е, че е с твърде реални правила, а как точно да играе, избира всеки сам.
(второ място в конкурс за лична творба
"Училището през моите очи",
обявен от СОУ "Васил Левски")
