СУ "Свети Климент Охридски" Троян

Когато бях малка, живеехме на село. Татко ми купуваше от града детски книжки, които мама ми четеше. Не помня заглавията им, нито илюстрациите в тях. В моите спомени от детството присъства озареното от усмивка лице на мама, когато аз, стъпила на малко столче, рецитирах книгите отначало докрай. (Бях ги запомнила от многото слушане.) След години вече купувах детски книжки за моята дъщеря. Тя слушаше, сгушила малкото си топло телце до мене. Прокарваше пръсти по редовете, сякаш чете, и казваше наизустените пасажи. Когато видя детска книжка, някак си в съзнанието ми изникват скъпите лица на мама и на моята дъщеря.

Като всички малки момиченца, и ние с моите приятелки обичахме да се правим на принцеси. Отваряхме някоя книга с хубави илюстрации и започвахме да творим. Нищо, че нашите корони бяха от картон, а дългите рокли – прихванати с игли чаршафи, ние се виждахме като героини от приказки. (Принцовете бяха само в мечтите ни. Никой от нашите връстници не беше достоен за тази роля.) С моите приятелки Снежанка, Пепеляшка, Спящата красавица и сега често се срещаме - я в някой магазин, я на улицата с пълни пазарски чанти, но уви, никога вече като принцеси.

През ученическите години трябваше много да четем. Списъкът с книгите беше задължителен, ние бяхме изпълнителни. Научихме се добре да зубрим статиите на литературните критици, за да изкарваме шестици и да не изказваме различно от общоприетото мнение. Може би точно затова повечето книги от това време сякаш имаха някакво неприветливо сиво лице.

След години препрочетох някои от тях и те вече ми изглеждаха по съвсем различен начин. Разбрах, че за да видиш истинското лице на книгата, трябва да имаш свободата сам да посегнеш към нея.

Аз съм от хората, които обичат да четат традиционната хартиена книга. За нас четенето е особен ритуал. Измиваш си ръцете, избираш уютно и тихо място, прегръщаш книгата и потъваш в един чуден свят от образи и събития, смееш се или плачеш, възторгваш се или се гневиш, но никога не оставаш равнодушен. В тези мигове книгата и читателят се сливат в едно лице.



Когато бях малка, много обичах да ми четат. Чаках с нетърпение времето преди лягане, когато мама идваше да ме завие и да ми прочете приказка. Илюстрациите ме караха да си мисля, че книгите имат лице - тъжно или весело, ведро или мрачно. Нямах търпение да порасна и да се науча да чета сама.

Дойде и това време. Когато обсъждах с приятели някоя книга, забелязвах как всеки един я възприема по своему. Затова си мисля, че книгата има много лица.

Когато имах вече компютър, открих колко по-приятно ми е да чета електронните варианти на книгите. Осъзнах, че думите са тези, които рисуват лицето на една книга. Не е необходима илюстрация, за да си представиш красива принцеса, чудесна природа или героична битка.

Влизаш в Интернет - един голям свят, пълен с информация, отиваш в Google-съкровищница от знания. А Facebook - книга с лица, място, където можеш да се запознаеш с много и различни хора от цял свят? Общуването е лесно и бързо, разстоянията нямат значение и сякаш светът вече не е толкова голям. Приятно ми е да бъда част от многото лица.

Ще кажем ли сбогом на традиционната книга? Ще загубим или ще спечелим от това? А как ли ще изглеждат книгите, които нашите деца ще четат?

Видът едва ли е толкова важен. По-важно е хората да продължават да четат, да мислят и да се опитват да бъдат по-добри.