СУ "Свети Климент Охридски" Троян

ЩE ВИ СПОДЕЛЯ преживяванията си от един прекрасен ден - 24 септември 2010 година, но преди това ще ви отговоря на един въпрос. Дали съм вярващ? Определено. Макар че дълги години ми беше трудно да бъда такъв, понеже още от детската градина ме бяха закърмили с идеите, че „по градинки и портрети мило се усмихва Ленин” или „гордо знаме ни е Ботев, пръв учител - Димитров”. Въпреки това баба ми намираше време да ми разкаже за часовете, в които са учили вероучение, за читанките, в които е било простичкото, но прекрасно стихотворение „Молитва” на Вазов, да ми обясни какво е това „чудо” Богоявление и Великден, да сподели, че нейната баба се е омъжила по Гергьовден, а баща й е бързал да хване неделята преди Игнажден, иначе е трябвало да се жени чак през януари. Тогава слушах и въобще не разбирах къде и какво са чакали или защото точно на този ден са се женили, а още по-малко какво са символизирали всички тези празници. Обаче ясно осъзнавах едно - че баба разказваше историята на рода ми през погледа на православната вяра у предците ни.

И СЛЕД ТОВА ОТКЛОНЕНИЕ ще се върна на основната ми история – тази за прекрасния 24 септември. Сутринта започна съвсем не толкова прекрасно. В 6 часа часовникът на градския площад показваше под 10 градуса, не се виждаха звезди по небето и можеше съвсем да не бъде приятен ден. Подкрепата от родния Троян на идеята да се изучава религия в училищата беше подета от децата от Църковния хор (сред които и наши ученици), тяхната диригентка Светла Червенкова и Нанси Михайлова от 12.а клас. Не ми изглеждаше като литийно шествие, а по-скоро като екскурзия. Но да не забравяме, че все пак беше петък - редовен учебен ден - и възможността да участват ученици бе силно ограничена. Затова три часа по-късно и 150 км по-далеко бях изключително радостен, че опасенията ми са напразни. Напразни, защото на околовръстното видяхме, че от Пловдив се задаваха 70 автобуса, а след като слязохме пред НДК, се озовахме сред десетина хиляди души от цяла България, които търпеливо изчакваха началото. До сами входа на сградата видяхме отец Иван от Нови хан, за когото медиите писаха неведнъж, а около него имаше повече от 50 деца. Поехме към храм паметника „Александър Невски”, а по пътя ни съпровождаше звукът на камбаните. Пред храма владиката на пловдивската епархия Николай прочете искането. След това имаше 12 изпълнения на деца от различни краища на България, които бяха подготвили молитви и песнопения. Сред участниците, разбира се, бяха и нашите деца и тяхната диригентка. Емоцията да се намираш сред толкова интелигентни, честни и открити хора мога да сравня единствено с опита на мен и колегите ми при едни стачни действия преди години. Уверявам ви обаче, че това трябва да се преживее. Заредени с много добро настроение, поехме обратно към автобуса, а времето до Троян мина неусетно, за което допринесе и отец Станимир, който даде възможност за повторна изява на децата, които веднага откликнаха на идеята му и изпяха няколко песни, бурно аплодирани от всички ни. Един наистина прекрасен ден приключи.

И НАКРАЯ ЩЕ СИ ПОЗВОЛЯ да изкажа отново личното си мнение. Не виждам проблем да се изучава религия в училище. Преди години сред учебните предмети присъстваше „Морал и право”. Нашето младо 26-годишно училище е проповядвало морал и право в първите години на съществуването си. Да, религията не е морал, но учи на морал. Да, религията не е право, но ни учи да живеем честно. И да, религията е забравена в България, но миналото ми подсказва, че може да бъде преоткрита. Всички гледаме последиците от липсата на вяра у подрастващите. Вяра, която да те подтиква към самосъзнанието, а оттам и към самопознанието. Всички виждаме агресията у младите, агресия, която може да бъде овладяна, ако има възпитанието и учението за добротата на Бог. Всички очакваме църквата да ни даде отговори, преди да ги потърсим сами в себе си. Аз не съм теолог, определено не съм и набожен, но съм вярващ. И вярвам, че България ще пребъде, ако всяко едно поколение получи възможността, като мен, да опознае своите корени и да открие вярата за себе си. А щом човек е открил вярата за себе си, той се стреми с постъпките си да приобщи и другите към такова мислене и поведение. Стреми се да бъде по-добър, по-умен и по-либерален. Затова се питам не е ли време учителят да учи младите хора не само на социален, но и на духовен живот? Не е ли време да запълним празнината, която 1989 година остави след свалянето на чавдарските и пионерските връзки? Не е ли време да дадем правото на децата да знаят повече за своите предци, за техните обичаи и най-вече за техните вярвания - това, на което ще ги научи религията. Време е! Така мисля аз... а както се оказа, и още десетина хиляди.