Беше късна есен. Идването на студената зима беше осезаемо. Нощите ставаха все по-студени и лишени от живот. Не й се искаше да остава сама в тъмната и неприветлива къща в гората, но нямаше друг избор - вече можеше да се прибере единствено там. Огромните стъклени прозорци вместо врати подсилваха призрачното излъчване на сградата. Тази нощ имаше буря, наоколо се чуваха шумните дъждовни капки, които тежко падаха по земята. Вятърът виеше страховито и сякаш призоваваше мистична сила. Изведнъж към симфонията от звуци се присъедини още един - този от нокти, драскащи стъклото. Кой би могъл да бъде навън толкова късно и в такава ужасна нощ?
Аня помисли, че й се причува. Заслуша се. Дерящият звук се засилваше. Тя стана от стола и с тихи стъпки закрачи към стъклото. Беше уплашена и разтревожена, сърцето й заби по-бързо и по-бързо. Погледна през прозрачното стъкло - само непрогледен мрак. Пристъпи още малко и се взря навън. Обходи с поглед верандата и когато се убеди, че няма нищо страшно и понечи да се върне към задълженията си, пред погледа й се появи другата - тя изскочи сякаш от нищото и се долепи до стъклото. Беше мокра, от косата й се стичаха струи дъжд и кръв, лицето й беше бялo и страховито, а очите й бяха изцъклени и бляскаха заплашително. По устните й се появи лукава усмивка, разкриваща белите й зъби. Аня беше ужасена. Не знаеше нито какво да прави, нито как да реагира. В същият миг блесна светкавица и съществото навън изчезна.
На следващия слънчев ден по стъклото ясно личаха драскотини от нокти, но дъждът бе измил кървавите следи... Коя ли е била нощната посетителка? Дали не е била просто привидение и следите на стъклото са от падналите клони? Може би....а може би не....
Виктория Димитрова
в. "Труд", брой 252, 14.09.2009 г.
