АЗ ПОИСКАХ
Есе
Здравей, Теди!В 12 клас е хубаво, но не чак толкова. Когато бях малка, мечтаех да бъда голяма, а сега – да бъда малка. И двете неща са невъзможни.Когато постъпих в гимназията, в осми клас – “подготве”, повярвай ми, беше направо кошмар! Но също така това беше годината, в която осъзнах колко много може да ми даде училището, стига само да поискам. И аз поисках. Започнах да грабя с пълни шепи - слагах в джобове, в чанти... Освен че вземах, се стараех и да давам. О, като си спомня колко безсънни нощи съм имала. Но съм благодарна на тези, които ме “тъпчеха” със знания. Всъщност, 8-ми клас беше изцяло “тренировъчен” – обучаваха ни, а накрая чрез изпит показвахме наученото. И ние успяхме. За съжаление, едно момиче от екипа не успя – може би сама е поискала така. Теди, един съвет от мен – вземи каквото можеш от училище!После девети, десети клас... Беше забавно, понякога трудно, но пък кой е казал, че има лесни неща? Точно трудните ме привличат. Разбира се, има и лесни пътечки, но не мисля, че те ще ми помогнат да бъда тази, която искам.А има и моменти, които са незаменими. Онези, за които, като се сетиш, неволно се усмихваш, но се и натъжаваш, понеже никога няма да се върнат. Любопитен факт е, че в човешкото сърце, освен родителите и приятелите, могат да се настанят още 22-ма, колкото са моите съученици. Всъщност, не 22-ма, повече – там са и хората, на които дължим много. Боже, колко голямо сърце съм имала! Но как да го заключа за онези, които ме накараха не просто да чета, а да обичам литературата; да се възхищавам от човешкото тяло; да знам, че на небето над нас има цели 88 съзвездия; да мога да се докосна до интересните задачи; да мога да попитам “Как се казваш?” на три езика; да се увлека по загадките на човешката психика; буквално да се влюбя в играта баскетбол... Теди, съгласи се с мен, че ако не бяха учителите, аз нямаше да съм тази Мима, която познаваш и на която държиш. Аз съм такава благодарение на тях и на себе си.Но в училище не е само това, то е много повече. Нали ти казах за съучениците си? Още се чудя как са ни събрали. Казват, че е благодарение на изпита след 7-ми клас, но според мен сегашният ни клас е бил сформиран още с раждането ни и просто е чакал оня 15 септември, за да ни събере. Който и да го е направил, искам да му кажа едно огромно Благодаря! Въпреки разногласията ни (а ти знаеш, че като представител на зодия Овен аз често влизам в пререкания с околните) ние се изтърпяхме цели 5 години, започнахме да се възприемаме с всичките си недостатъци, а сега, последната година заедно, започнахме истински да се ценим. Сядаме на една маса и не мълчим. Всеки е свалил маската си и е истински. Затова толкова ги обичам.Не искам да дойде вечерта, в която ще чуем песента “Пак ще се срещнем след 10 години”. Не може ли – след 10 минути? Не искам да продължавам напред без тях. Остава утехата, че ще се чуваме, ще си пишем ... Няма да ги забравя. Имам запечатана в съзнанието си тяхна снимка. Не обичам разделите, но именно тогава човек осъзнава колко държи на другите. Тази раздяла е поредната трудност, през която трябва да преминем.Имам още много да ти пиша за училище, но сега трябва да бързам – наближава празничната вечер...
Митка Хитрова, 2006 г.
