Думи към зрелостниците от випуск ’94 от Маринелия Христова, класен ръководител и преподавател по български език и литература:
„Какво да ви пожелая на раздяла? Животът, както казват, е труден. За да ви се струва поносим, трябва да привикнете към две неща: към раните, които ще ви нанася времето, и към несправедливостите, които ще ви причиняват хората. Ако ви улучи ударът на съдбата, постъпете като топката: колкото по-силно я ударят, толкова по-високо излита. Знайте, че в училището на живота няма ваканция. Неуспяващите не ги оставят да повтарят. На най-важните житейски кръстопътища няма никакви пътни знаци. От живота се наслаждавайте като от първокласно вино, глътка по глътка, на почивки. И най-хубавото вино губи своята прелест, когато го пием като вода. И работете! Работата, която вършим с желание, лекува болката. Най-страшното нещо на света е скуката. Безделието е като ръждата, която разяжда човека по-бързо, отколкото умората от работата. Бъдете верни на собственото си Аз. Не позволявайте да ви унижават, да ви обезличават. Бъдете българи и създайте тук, в България, рая, за който мечтаете. И опазете душите си! На добър час!”
Из характеристиката на 12. А, випуск ’01 от Нели Генкова, класен ръководител и преподавател по български език и литература:
„Родата ни цяла сега нази гледа,
изпитът пред нас е – тя ще ни съзре,
ако се издъним. Да учим - по-добре!
Няма веч майтапене, има подготовка!
Всеки урок меч е, всеки курс – винтовка,
всеки ден – спечелен, всяка душа – плам.
Сборници и книги изчезнаха там.
Героите наши, като скали твърди,
конспектите срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че завършват веч.
И днес „Климент Охридски”, щом повод настава,
спомня тоз клас бурен, шуми и предава
славата му дивна, както до сега,
от клюка на клюка, със смях и тъга.”
Думи към зрелостниците от 12. А, випуск ’05, от Анна Владова, класен ръководител и преподавател по български език и литература:
„Вашата необичайност и нестандартност ми служеше за пътеводител. Буйни и непокорни, вие никога не търсехте лесни течения или попътен вятър. Съмнението във всичко и всички беше за вас пътеводна светлина. Чувството ви за волност детронираше авторитети, не скланяхте глава пред кумири. С мене често кръстосвахте саби, но и тия мисловни битки даваха нова посока на нашето пътешествие. Приливно-отливни в своята действеност, вие бяхте променливи, но непроменяеми. Нашите пътешествия ще хванат различни пътеки. Благодаря ви за миговете на необичайност, изживени заедно!”
