СУ "Свети Климент Охридски" Троян

*****

        – Не съм я чувал тая дума "кър". 

        – Това е широка дървена лопата, с която вадехме хляба. След това ходех до изворчето за вода. Стъпвах внимателно по камъните, защото гуцаха.

        – Какво са правели камъните?

        – Клатеха се. Имах само едни навуща и се надявах да получа хабер, че ще ми купят нови.

        – Бабо, пак не те разбрах. 

        – Чаках някой да ми каже. Това значи да получиш хабер. Забравих да ти кажа, че над къщата ни често летеше карагуй.

        – Но какво е карагуй?

        – Това е граблива птица. Хайде, стига толкова за днес. Друг път, като дойдеш, ще ти разкажа за мегдана и седянките.

        Нямам търпение да слушам разказите на моята прабаба.

Йордан Иванов, 4.а клас

***** 

        Цял ден баба и дядо превиваха гръб в прахоляка. Изкопаваха барабоя, а аз го диплех в щайгите. Беше доста морно и задушно. Често надигахме манерката със студена водица. По икиндия свършихме. Натоварихме стоката и бавно тръгнахме за вкъщи. Слънцето преваляше вече зад корията. Бях каталясала, но трябваше да помогна де приберем реколтата в одаите. Седнах на сайванта да си почина и неусетно съм задрямала. Баба едва ме събуди да хапна. Преместих се на одъра и заспах дълбоко.

        Това беше моята случка като бабина помощница.

Марая Маркова, 4.а клас

*****

        До бозаджийницата имаше едно мостче, аз обичах да си взема симида и да отида до мостчето, за да слушам ромоленето на поточето.

Неда Баева, 4.а клас 

*****

         Моята дума е "връшник". Аз я научих от баба и дядо.

        Връшник означава уред, с помощта на който се пече хлябът в огнището. Слага се питката в загрятото огнище и се захлупва с връшник. Върху него се слага жарта, която е изметена от огнището, за да се изпече отгоре питката.

Йоана Краевска, 5.а клас

***** 

        През лятната ваканция често посещавала баба Радка, минавала по тесния калдъръмен друм, за да стигне до бабината къща. В този момент баба Радка държала в ръцете си тежък, дълъг метален предмет и с него чукала боба, за да приготви за обяд от онези, вкусните сарми с чукан боб, в също толкова интересен предмет, но направен от дърво и наподобяващ тясна, дълбока купа, наречена чутура. Аз до този момент си мислех, че чутура означава глава, а то какво било…

        Трябва да призная – тези думи са интересни, някои от тях съм чувала, но не ги използвам, но се радвам, че се докоснах до тях чрез спомените на баба и леля!

Скарлет Филипова, 5.а клас

*****

        През лятото посетих Етнографски музей „Етъра“. Там видях дървен плуг. Под него пишеше, че е бил теглен от коне и с него са се орали нивите.

        По-нататък видях паламарка и сърп. Разбрах, че някога класовете жито са били захващани с паламарка и отрязвани със сърп, за да се направи ръкойка. Повървях още малко и видях нещо, което приличаше на шейна с остри камъни под нея. На табелката пишеше, че това е диканя. Тя се е теглила от коне върху ръкойките, за да се отдели зърното от сламата. После видях голяма водна мелница, в която между два воденични камъка са смилали зърното на брашно.

        Един човек изработваше дървени корита. Попитах го за какво служат и той ми отговори, че това са нощви, в които се меси хлябът.

        Накрая от пекарната си купих прясно опечена питка. Замислих се за хората едно време, как са се трудели, за да имат хляб на трапезата си. 

        Паламарка, сърп, ръкойка, диканя, нощви – все стари думи, които вече не срещаме, а са били толкова важни.

Матей Полендаков, 5.а клас

*****

        Сгледа е интересна дума. Тя означава, когато някой момък оглежда мома за женитба. Младите мъже често водели своите избраници при родителите си, за да получат тяхното одобрение и благословия да вземат тази мома. 

        Думата аслъ в края си завършва с Ъ, но още от малки сме чували, че в българския език няма дума, която да завършва на Ъ. Думата е с турски произход и означава – наистина, действително, всъщност. Аслъ е също често срещано турско женско име. 

        Ето и няколко изречения, които ще ви объркат: Един авджия отишъл до един гьoл и се скрил зад един ботур и видял крокозъба свиня. Двама бръмбазъци били адаши и много ги било яд‚ че са фарфалаци. Един момък не успял да сколаса да откъсне гюл за неговата мома.

Преслав Якимов, 5.а клас

*****

        Гюл. Тази дума научих, когато баба каза: "Гледай какъв хубав гюл!". И като видях, че държи роза, разбрах, че е "роза". 

        Демек. Тази дума прочетох в една книга. В речника пишеше, че означава "значи".   

         Дилаф. Тази дума научих, когато вуйчо ми каза: "Върви да вземеш дилафа". Тогава го попитах какво означава и той ми каза, че е щипката за огън. 

        Даскал. Тази дума научих от господин Андреев.

Християн Стефанов, 5.б клас

*****

        Отворихме скърцащия капак и внимателно отместихме бялото покривало. Под него се показаха чудни неща – дрехи, които бях виждала само в музеите. Първото нещо, което съзрях, беше стар кафяв калпак. Предположих, че е бил на прадядо ми. От другата страна баба извади красиво извезан сукман. Оказа се, че е бил празничната премяна на моята прабаба. Преместихме ги настрани и със засилващо се любопитство започнахме да разглеждаме другите вещи. Видяхме грижливо съхранени два чифта цървули, които за мое учудване се оказа, че са били модерни за времето си. След това погледът ми се спря на красив колан, който в предната част имаше големи посребрени пафти. Баба ми обясни, че такива колани са носели много радост на младите девойки. От другата страна видях голямо парче вълнен плат, което всъщност е било поясът на прадядо ми. С него се е препасвал, когато е ходел до града. Открихме още много интересни предмети, но погледът ми беше привлечен от две шарени вретена и пъстро изрисувана хурка. Баба ми разказа, че с тях са предели прежда, която са използвали, за да плетат топли дрехи. 

        Най-накрая открихме стара фотография на моите прабаба и дядо. Изведнъж всичко ми се изясни. Облечени в дрехите от стария скрин, само че не цветни, а черно-бели, ме гледаха с топла усмивка. Стана ми мило и едновременно с това ми беше странно, защото трудно можех да си представя, че тези дрехи някога са били модерни. 

Дария Шейретова, 7.а клас

*****

        Първото нещо, което видях, бяха чифт галоши. попитах баба какво е това и тя ми обясни, че това са плитки гумени обувки, които са се използвали в миналото и са предпазвали краката от намокряне. Разгледах малко по-навътре и видях една дреха, но не я бях виждала досега и попитах баба какво е това, а тя ми обясни, че това е къса дреха, подплатена с памук, която се нарича антерия.

Ивайла Миндевска, 7.а клас

*****

        Думите от „стария скрин“ са част от нашия бит и култура. С тях ние разказваме за
нашите традиции и обичаи. „Коледа“, „бъдник“, „честит“, „колаче“, „седянка“, „добро“,
„мегдан“, „хоро“, „козунак“, „дом“, „род“, (списъкът е дълъг), звучат топло и уютно и ни карат да изпитваме чувство на принадлежност, взаимност, заедност. Те са ни предадени от нашите баби и дядовци и е наш дълг, и трябва да ги опазим във времето, въпреки модерните думи, с които си служим ние.

        Когато гостувам на баба в Дунавския край, чувам много стари думи и с интерес
научавам тяхното значение. Когато бях по-малък и лудувах, баба ми казваше: „Стига си
се фъчкал!“, при което аз се смеех и се чудех какво ми говори, или “Стига си се
офлянквал / шушкал, не мойш сколаса!“ ми казваше често баба, когато се бавех или
вършех нещо с нежелание.

        Има и много други думи, които използват и за тях това е нормално, но на мен
винаги ми е смешно и забавно. Например, когато ме питат какво искам, казват: „Ко
сакаш?“, върви го разбери!… и още подобни изрази като: „Изуй се!“ (Събуй си
обувките!), „Ще те гълча!“ (Ще ти се карам.), „Слагай софрата.“(Подреди масата). И още думи, които знам от баба: асма = лоза, талига = каруца , ямурлук, антерийка = яке,
дувар = ограда, аслъ = в действителност, башкъ = друго, сколасам = успея, кел файдъ =
няма смисъл, без значение, буля = леля, калцуне = дълги плетени чорапи,
кандърдисвам = уговарям, чипик = обувки.

        Баба пък не знае какво е барабой = картофи, тя казва: „картове“. Истински се забавляваме, когато гостуваме на баба. С нея разглеждаме и стари снимки от албуми, което много обичам, стари книги, вестници и предмети от нейното детство…

        Моите баба и дядо са много мили и добри. Те не разбират днешната агресия и лошотия у хората, при тях е винаги спокойно и топло.   

Божидар Димитров, 7.а клас

*****

        Защо толкова красиви думи вече не са използвани в ежедневната ни реч? 

        Много се радвам, че намерих възможността да попитам моите баби и дядовци за думи, които са били използвани по тяхното време. Горда съм и от факта, че знам тяхното значение и дори ги използвам. Най-много ме впечатлиха „мале“ и „либе“. Думата „мале“ е обръщение към майка. „Либе“ означава любима жена. Точно те ме карат да си мисля, че в миналото хората са се уважавали повече. Обичали са се. Когато чуя „мале“, се сещам за нещо близко до сърцето и душата, а точно това е и майката, нали? Момичетата са били наричани „моме“ или „девойка“, а момчетата – „момък“ или „младеж“. 

        Друго интересно нещо, което моят дядо ми сподели, е играта „чилик“. В нея са участвали предимно момчета, понеже се изисквало повече сила. Самата дума „чилик“ представлява специално одялано парче дърво, което децата се опитвали да ударят надалеч с пръчка. Моят дядо ми разказа, че с неговите приятели играли на тази игра по цял ден, че дори неговите родители са го търсели къде е отишъл. Бих казала, че всички тези деца са били късметлии. Имали са детство, което не може да се замени за нищо на света.

    Веселка Вълева, 10.а клас 

*****

        Чрез словото поддръжаме връзката с прадедите ни жива. Може би за някои това е ненужно, но как бихме могли да знаем докъде сме стигнали в развитието си, ако не знаем откъде сме тръгнали? Думите са нашето наследство, което ни помага да разберем ценностите на предците ни. Ние, техните внуци и правнуци, имаме много какво да научим от простичкия им, но извисен живот. Когато чета книги с остарели думи, у мен се поражда представата за едни отрудени и силно свързани с корените си селски хора. Всеки от тях със своите копнежи, вярвания и проблеми. Вероятно голяма част съвпадат с нашите, само че ние едва ли някога бихме могли да разберем обичта им към природата. Уважението към земята и нейните сили. Удовлетворението от добре свършената работа на нивата. Радостта, породена от богатата реколта. Техният свят е различен от моя, но ми е толкова близък. Магията на думите поражда у читателя носталгия по нещо напълно непознато, но същевременно изключително свидно. Създава се обстановка на уют и сигурност,  която независимо от всичко ще устои на трудностите на времето.

        Българският език е богат на диалекти от различните краища на страната. Не бива да се срамуваме от тях, защото те го допълват. Диалектите често са и остарели думи, които обаче са от голяма значимост. Те лежат в основата на паметта. Чрез тях идват приказките, преданията и обичаите на един народ.

        Думите от старите скринове крият в себе си голяма сила. В тях е запазена историята ни – не тази, написана в дълги и сложни текстове в учебниците, а онази, простата истина, пазител на народната душа. Нея не бихме могли да я наизустим, с нея се раждаме. Интересно би било ако след време можем да видим какви ще са думите, които ще завещаем след себе си. Може би след много години ние ще сме в ролята на баби, дядовци и писатели, използващи архаични и трудноразбираеми за децата ни изрази, докато разказваме истории от живота си. Ние носим отговорност за бъдещето.

Вилиана Мошекова, 12.б клас

        Думата, за която избрах да пиша, е Канатица. Сега се върни и я прочети отново, по-внимателно този път, защото е важна. Как те кара да се чувстваш? Дава ли ти усещането за нещо древно и сакрално? Предполагам, че не е част от твоето ежедневие, но е голяма част от моето.

        Научих думата от мой приятел, като в началото беше просто интересно звучаща думичка, каквото е и за теб в момента. Постепенно наредих и други думи покрай нея, все такива. Не разбирах значението им, нито традицията. Мислех си, че са красиви символи, украшение за дрехата. Оказва се, че са много повече от това. Интересът ми към везбата се пробуди, след като видях как се бродират облеклата, много преди да започна работа там. В началото беше любителски, след което нарасна и сега работя това. Започнах да чета книги за българската везба, нашите традиции в това изкуство и за символиката. Символът е бил молитва, а везбата – вселена от знания. Дедите ни са вярвали, че сътворяването на образи върху текстил влияело върху душата ни. Думата „текст“, произлиза от латинската
дума „textus“ и означава езикова форма на писмено или устно произведение. Ако се заиграем с думата ТЕКСТил, разбираме, че платът е тъкан от думи. Интересно е, че и при бродирането посоката на повторение на бодовете е от ляво на дясно, сходна с писането.

        Както споменах вече, символите са молитви за защита, плодовитост, щастие, благоденствие и други. Разбираме това не само от символа, но и от вида на бода, използваните цветове, повторението и ритъма.

        Думата Канатица е в женски род и в геометричната й структура има символ за утроба. Съдържа в себе си и идеята за начало, зачеване и раждане. Тя се състои от два маказа. Това са два огледални триъгълника, които се докосват при върха на катетите. Народът ни е нарекъл това „годеж“. За да се превърне в „сватба“, триъгълниците трябва да са един в друг и с върховете си да образуват ромб, който е основата на традиционното семейство, а в образния език на символите ромбът илюстрира утроба. В българската традиция с появата на поколение – а това е илюстрирано с два по-малки триъгълника от двете страни, канатицата вече се нарича „семейство“. След Канатицата идва Голямата канатица, или Род. Това се случва, като към основната фигура на „семейство“ се добавят още два малки триъгълника. Тази фигура е символ за нарастващото семейство. Когато поколението е създало поколение, то е осъществило своята мисия на земята. Разрастването на рода достига най-високата си точка при Великата канатица. Този елемент символизира рода, достигнал до единно цяло на по-високо ниво – Народ. Елементи, от които семейството и родът са неразделна част.

        След като опознах този символ, започнах да изучавам българското везбено изкуство като едно цяло, а наред с него и традициите. Минах през фолклорните области, запознах се с характерните за тях техники на везане и обичаите. Стигнах до заключението, че нашите деди са пазили огромно знание за света и са се обличали в него. В днешно време гледаме на шевиците като на красив спомен за миналото, но всъщност те са били ориентир за хората. Везаната дреха разказвала за местопроизхода, възрастта, пола и семейното положение на носителя. Тя показвала също и материалното и социално положение. Научих се да разчитам тези украшения, доколкото мога, също така и да им придавам нов смисъл, както правели везбарките преди. Везбата е изключително трудна за разчитане, поради всичките нейни елементи. Например две шевици могат да се различават съвсем малко. На външен вид са почти идентични, но символиката се променя значително. За мен е непонятно как в миналото тези неуки хора са ги разчитали без проблем, а ние се опитваме с години. Заради тяхната комплексна същност няма много информация. Лично аз съм забелязала, че повечето книги съдържат схеми на шевици, готови за бродиране, или само снимки на шевици, без никакво описание. 

        Според мен това изкуство е важно за нас като народ и трябва да се изучава. Тези традиции и символи ме карат да се чувствам наистина горда с моята народност, родина и национално минало. И се надявам да съм пробудила и твоя интерес. Нека опазим тази красива традиция заедно.

Ивана Николаева, 12.а клас

        С удоволствие започвам този разказ. В мен бушуват чувства на носталгия и радост. Носталгия по отминали дни, а радост, защото ще мога да разкажа за моя прадядо Минко. Той вече е звездичка на небето, но знам, че сега ме гледа оттам и продължава да ми се радва.

        Когато бях по-малка, дядо често ме гледаше. Обожавах да стоя при него и да слушам разказите му за отколе*. За неговите осемдесет и девет години той беше видял и преживял много. Освен това никога не беше спирал да чете книги и така изказът му беше още по-богат и увлекателен. Но като се има предвид колко отдавна беше роден, винаги в речника му присъстваха думи остарели, които днес рядко може да се чуят. 

        Спомням си, като задухаше есенният вятър и навън вече не беше за по блуза, дядо ме съветваше: „И като излезеш да играеш, си вземи абичката**! Нека да ти е топло на гърбинката!“. Понякога го чувах да се вайка: „Тюю, на обяд съм забравил да си пия илачите***!“. През двора често минаваха съседските котки, които правеха бели и трябваше винаги да внимаваме и да не оставяме храна без надзор на дворната масичка. Дядо ги гонеше със словесна саморазправа и ми казваше: „Рижавата котка се изплаши, подви куйрук **** и избяга!“. Друг път, когато се прибирах от игра или училище и видимо не бях в настроение, дядо никога не пропускаше да ме попита: „Днес какво са ти потънали гемиите*****?“. Много често дядо употребяваше и думата баЯ****** (ударението пада върху „я“). Обичаше да казва: „Бая сняг е натрупал през тази нощ! Таман******* си е поваляло!“. Тези две думи може би са единствените, които съм чувала да се употребяват и днес. Даже не само от възрастни хора. В разговор между съседи, например, съм ги чувала и сега.

        Честно казано, аз не използвам никоя от тези думи, които обаче за мен са мили и ми навяват спомени. Дори в разговор с приятели не ми се е налагало да ги употребявам. Първо си мисля, че не биха ме разбрали, второ, че може и да предизвикам смях у тях. А на трето място, някак си тези думи ги пазя в сърцето си, ей така, за себе си. Мисля си, че понякога в разговор, за да бъде човек по-оригинален, може да ги вмъкне. Това е признак на зрялост. Човек е чел, слушал е различни истории и е научил думи, които са от по-минали времена. А именно тези думички ни свързват с нашите баби и дядовци. И когато чуем някоя думичка, останала там, в „скрина на тавана“, с усмивка си припомняме разговорите от отколе. Според мен тези думи са нужни, защото те са едно от нещата, които ни свързват с нашето минало. А и доста често звучат по-добре и по-български от чуждиците, които навлизат все по-настъпателно в нашия съвременен свят и речников запас.

Моят речник от „Думи от стария скрин“:

* отколе – отдавна, преди време
**аба – връхна дреха
***илач – лекарство
****куйрук – опашка
*****гемия – (от турски език) кораб. Неголям кораб с платна. Днес се употребява разговорно, когато човек няма настроение (спаднало настроение)
******баЯ – доста, много
*******таман – (от турски език – tamam) добре. Има и друго значение – тъкмо

Елеонора Павлова, 7.в клас

        До моя дом има стара къща, която в момента събарят. От нея е останал само един каменен зид, скрит в зеленилото. 

        Аз помня тази къща. Тя беше на два ката. Обичах да тичам по скърцащите дървени стълби и от кьошка да се пресягам за някое узряло зрънце от лозницата. Там ни посрещаше една старица, на която моята баба викаше учиная. Тя винаги носеше чумбер на главата и голяма тъкана вълнена престилка на квадратчета, а цветовете им бяха орийово (боядисано с орехова шума) и галазно (синьо) или пък ремизяно (червено), мораво (зелено). Така наричаше тя цветовете.

        Винаги носеше в престилката разни „съкровища“ – я малки пиленца, я яйчица, я „орей“. Тях тя чоплеше с едно малко криво ножче, което тя наричаше „суйъ“, с кокаляна дръжка (чиренче). Суйъта висеше винаги на пояса й. Бабата ни подканяше да влезем „вкъщи“. Вкъщи тя наричаше една голяма стая с огнище. Там имаше одър, паралия с трикраки столчета, водник, на който беше закачена кобилица с две менчета. В огнището винаги имаше недогорели „глъвни“. Една загадъчна врата водеше към задницата. Това е стая килер.

        И ми е мило, и ми е тъжно, защото от всичко това остана само един дувар с пезул.
 

Валентина Ботева, 4.а клас

Пътувах с влак. Имаше доста хора, само седалката до мен беше свободна. Качи се една възрастна жена с бяла коса и бастун. Малко ме плашеше в нея това, че беше много сбръчкана и имаше гърбица. Седна до мен и ме попита как съм. Попитах я защо това има значение, а тя отвърна, че знае отговора, но просто иска да ѝ разкажа. Преди да я попитам как така знае, тя слезе от влака.

На следващата спирка се качи една млада жена. Беше много красива, с дълга черна коса и сини очи. Аз реших да я попитам как поддържа външния си вид. Тя ми каза нещо странно – че враговете ѝ го поддържат.  Каза също, че човек няма как да е перфектен и отвън, и отвътре. И слезе от влака.

На предпоследната спирка се качи малко момиченце. Беше с руса коса, но леко заплетена. То също седна до мен, но мълчеше през целия път. Изглеждаше много невинно и добро. Гледаше през прозореца и дори за миг не се обърна към мен. Слезе от влака. 

Тогава при мен дойде един старец и ми каза: „Ето, виждаш ли как промених малкото и невинно момиче в загадъчна жена и накрая в мъдра баба“.

Денислава Николова, 6.б

С моя баща много обичахме да ходим до едно ябълково дърво, намиращо се в нивата ни. Ябълките бяха много червени и сладки. След време баща ми се разболя и стана ангел. Всеки ден аз ходех до ябълката. Усещах, че и той беше там. Духът му бродеше около дървото.  

Един ден бях много тъжна и реших отново да отида там. Не исках да се прибирам, защото когато бях вкъщи, се чувствах сама. Останах да спя до ябълката. През нощта се събудих и видях баща ми. Беше леко сив, с бели дрехи и дълги крила. Той дойде до мен и ме погали по косата. Каза ми: „Скъпо мое дете, тати винаги ще е до теб”. След това влезе в дървото и аз заспах отново.

Годините минаваха, но аз всеки ден ходех до нашата ябълка. Веднъж се наложи да пътувам и ме нямаше около две седмици. След като се върнах, отидох веднага до дървото, но видях, че някой го беше отсякъл. В този момент осъзнах, че вече никога няма да видя баща си. Обаче видях една паднала ябълка на мястото, където беше дървото. Реших да опитам да засея семето на ябълката. Поливах го всеки ден.
Минаха шест години и дървото роди първата си ябълка. Червена както преди. Дъщеря ми и мъжът ми отидоха да я откъснат.

Денислава Николова, 6.б

Много обичам да легна в леглото си, да се завия с топлото си одеяло, да затворя очи и да се потопя в света на сънищата. Там всичко е възможно: много пъти ходих до луната, плувах в най-опасния и дълбок океан, обиколила съм света десетки пъти, дори съм срещала принца на бял кон (но всъщност се оказа обикновен човек на магаре). 

Но както в реалния свят има лоши моменти, така и в света на сънищата. Веднъж сънувах, че съм в Ада, там беше много горещо и зловещо, срещу мен стоеше самият Дявол. Той беше целия червен, с големи рога, опашката му беше дълга, а ушите и зъбите – остри. Най-плашещото нещо в него бяха очите му, защото бяха целите черни и много ококорени. Въпреки страховития му вид, аз не се събудих и преборих кошмара.

Нека да продължим към някой друг страшен сън, защото от този ме побиват тръпки. Бях в една мъглива и гъста гора с много високи дървета, около 12 метра. Аз бях седнала до едно от дърветата, то беше най-малко. Във всички други дървета сякаш бяха затворени души на лоши хора. Те ми казваха, че никой никога не се е измъквал от тази гора, и аз няма да успея. Но най-ниското дърво ми казваше, че ще се справя. Справих се! 

Това са едни от най-страшните ми кошмари, но никой от тях не може да се мери с този, който сънувах вчера. Бях сама. Сама в целия свят. Нямаше ги хората, колите, птичките, вятърът и всички останали неща, които ни заобикалят. Сякаш всичко беше спряло. Сиво, празно и много тихо. Разбрах, че когато си сам на този свят, нищо няма значение. Всеки един ден, изпълнен със самота, е изгубен. Нещата, за които живеем, са много, но най-важните са семейството, приятелите, а когато си сам – дори и враговете.

Денислава Николова, 6.б

Страшно е когато 

жаден си за алкохол,

страшно е когато 

загубиш контрол.

Този дух в бутилка 

така те омагьосва, 

че на моменти

жена ти се пръждосва, 

душата ти започва

навсякъде да хайманосва,

накрая и главата ти се пльосва.

Този дух в бутилка

изгонва самотата,

лошо е, 

че приканва и децата.

Александра Николова от екип „ЧЕРНО & БЯЛО“ 

при СУ "Св. Климент Охридски" – Троян